Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

Когато се показаха вълмата бял дим, се надигнаха мощни викове. Невероятно гъстата навалица под балкона на „Св. Петър“ някак си стана още по-гъста, когато около колонадите и покрай статуите се стекоха още десетки хиляди. Стотици швейцарски гвардейци задържаха тълпата назад от входа на базиликата.

Когато се появи кардинал-дяконът и съобщи, че новият папа трябва да бъде наричан Негово светейшество Урбан XVI, от тълпата се разнесе ахване. Де Соя също ахна от изненада и удивление. Всички бяха очаквали Юлий XV. Мисълта, че някой друг е станал папа, беше… хм, немислима.

После новият първосвещеник излезе на балкона и ахването се превърна в овации, които продължаваха сякаш безкрай.

Това бе папа Юлий — познатото лице, високото чело, тъжните очи. Отец Ленар Хойт, спасителят на Църквата, отново беше избран. Негово светейшество повдигна ръка в познатия благослов и изчака тълпата да престане да го аплодира, за да може да говори, но хората не спираха. ревът се надигаше от половин милион гърла и продължаваше ли продължаваше да се носи.

„Защо Урбан XVI?“ — зачуди се отец-капитан де Соя. В йезуитските си години бе чел и учил достатъчно история на Църквата. Той бързо прехвърли мислените си бележки за папите с това име… повечето бяха отдавна забравени или още по-лошо. Защо…

— По дяволите — гласно каза отец-капитан де Соя. Тихото му проклятие се загуби под продължаващия рев на вярващите, изпълнили площада „Св. Петър“. — По дяволите — повтори той.

Още преди тълпата да утихне достатъчно, така че новият стар папа да може да говори, да обясни избора си на име, да съобщи онова, което де Соя знаеше, че трябва да бъде съобщено, отец-капитанът бе разбрал. И това накара сърцето му да се вледени.

Понтификатът на Урбан II беше продължил от 1088 до 1099 г. сл. Хр. На събора, който папата свикал в Клермон през… ноември 1095 г., помисли си де Соя, Урбан П бе призовал за свещена война срещу мюсюлманите в Близкия изток, за освобождаване на Константинопол и на всички източнохристиянски свети места от мюсюлманска власт. Този призив беше довел до Първия кръстоносен поход… първата от много кървави кампании.

Тълпата най-после утихна. Папа Урбан XVI започна да говори. Познатият, но придобил нова енергия глас се издигаше и спадаше над главите на половин милион вярващи, които слушаха лично, и милиардите, които слушаха предаването на живо.

Отец-капитан де Соя се обърна, още преди папата да започне да говори. Той си запробива път с лакти през неподвижното множество в опит да избяга от внезапно сторилия му се тесен площад „Св. Петър“.

Нямаше смисъл. Тълпата унесено и щастливо слушаше и де Соя не можеше да се измъкне от капана й. Думите на новия папа също бяха щастливи и страстни. Неспособен да избяга, отец-капитан де Соя застина на място и сведе глава. Когато тълпата започна да аплодира и да вика „Deus le voit!“ — „Бог го иска!“ — де Соя заплака.

Кръстоносен поход. Слава. Окончателно решаване на проблема с прокудените. Невъобразима смърт. Невъобразимо унищожение. Отец-капитан де Соя стисна очи колкото можеше по-силно, но образът на смъртоносните лъчи, проблясващи на фона на космическия мрак, на цели светове в пламъци, на океани, превръщащи се в пара, и континенти, потичащи в стопени реки от лава, образи на орбитални гори, избухващи в дим, на овъглени тела, премятащи се в нулевата гравитация, на крехки, крилати същества, пламтящи, почерняващи и превръщащи се в пепел… Докато милиардите аплодираха, де Соя плачеше.

От собствен опит знаех, че заминаването и сбогуването късно вечер е най-тежко за душата.

Военните имаха навика да започват важните пътувания посред нощ. Когато служех в хиперионската планетарна гвардия, ми се струваше, че всички сериозни войскови придвижвания започват в малките часове. Свикнах да свързвам онази странна смесица от страх и възбуда, ужас и очакване с мрака преди зазоряване и с аромата на късната нощ. Енея беше казала, че ще тръгна в нощта на обръщението й към Братството, но трябваше известно време, за да натоварим каяка, да си събера вещите, да реша какво завинаги да оставя тук, да вдигна палатката си и да закрия работния си участък в лагера, така че успяхме да се издигнем със спускателния кораб едва, когато минаваше два часа сутринта, и стигнахме до целта си почти по изгрев слънце.

Признавам, че заявлението на Енея ме накара да се чувствам непълноценен. През четирите часа, които прекарахме в Талиезин-запад, при Енея бяха дошли много хора да искат напътствие и съвети, но аз не бях сред тях. Бях на трийсет и две години. Енея бе на шестнайсет. Мое задължение беше да я пазя, да я закрилям и — ако се стигнеше дотам — да й казвам какво да прави и кога да го прави. Този обрат на нещата ни най-малко не ми харесваше.