Когато се обръщам и поглеждам на север, мога да видя най-голямата планина в нашето полукълбо и северна граница на света ни, тъй като няколко клика на север оттам хребетът изчезва под фосгенови облаци — Чомо Лори, „Снежната царица“. Колкото и да е невероятно, залезът все още осветява замръзналия връх на Чомо Лори, докато Оракул окъпва източните й хребети с меката си светлина.
Хребетите Кун Лун и Фари минават на юг от Чомо Лори и пропастта помежду им постепенно се разширява дотолкова, че на юг от току-що прекосения от нас кабелен път над нея не могат да се прехвърлят мостове. Обръщам се с гръб към северния вятър и поглеждам на юг и изток, проследявам с очи извиващия се хребет Кун Лун и си представям, че мога да видя факлите двестатина клика на юг, където градът Хей уанг-му, „Царицата майка на Запада“ (като този „запад“ е югозапад от гледна точка на Средното царство), подслонява около трийсет и пет хиляди души.
Южно от Хей уанг-му се издига огромният връх Коя. В момента над облаците се вижда само неговата най-висока точка. Според вярващите, живеещи в градове от ледени тунели в подножието му, там е затворен в херметичната си ледена гробница Кобо Дайши, основателят на шингонския будизъм, който очаква подходящите условия, за да излезе от транса на медитацията си.
Отвъд хоризонта на изток от връх Коя е връх Калаис, дом на Кубера, хиндуисткият бог на богатството, и на Шива, който очевидно няма нищо против да е на повече от хиляда километра облачно пространство от фалоса си. Твърди се, че жената на Шива, Парвати, също живее на Калаис, макар че никои не е чувал мнението и за отдалечеността на фалоса на съпруга й.
През първата си година на планетата А. Бетик е пътувал до Калаис и ми е казвал, че върхът е красив, един от най-високите на този свят — повече от деветнайсет хиляди метра над морското равнище. Андроидът го обрисува като напомнящ на мраморна скулптура, издигаща се над пиедестал от набраздена скала. Той каза също, че на самия връх на Калаис, високо сред леда, където въздухът е прекалено рядък, за да е годен за дишане, е построен храм от въглеродна сплав, посветен на будисткото божество на планината Демчог, „Върховно блажения“, танцуващ гигант, висок поне десет метра, син като небето, увит в гирлянди от черепи и доволно прегърнал съпругата си. А. Бетик каза, че синьокожото божество малко приличало на него. Самият дворец се намира в абсолютния център на кръглия връх, лежащ по средата на мандала 12 12 Схематизирано изображение на космоса в хиндуистката и будистката иконография, обикновено концентрично съчетание от геометрични фигури, всяка от които съдържа образ или атрибут на божество. — Б.пр.
, съставена от по-ниски снежни върхове, всички свързани в свещения кръг — физическата мандала — на божественото пространство на Демчог, където медитиращият ще открие мъдростта, за да се освободи от цикъла на страдание.
От връх Калаис, каза ми А. Бетик, се виждал Хелгафел — „Залата за медовина на мъртвите“, — покрит с дебели цял километър ледници, където неколкостотин трансплантирани по време на Хеджира исландци се върнали към викингския начин на живот.
Погледнах на югозапад. Зная, че ако някой ден имам възможност да пътувам по арката на Антарктическия кръг там, ще видя такива върхове като Гунунг Агунг, пъпа на света (един от десетките на Тян Шан), където фестивалът Ека Даса Рудра е в двайсет и седмата година от шестстотингодишния си цикъл и където се говори, че балийските жени танцували с несравнима красота и грация. Повече от хиляда клика на северозапад от Гунунг Агунг се намира Килимачаго. След съответен период от време обитателите на терасите в подножията му ексхумират мъртвите си от глинестите цепнатини и отнасят костите им високо над годната за дишане атмосфера — изкачвайки се в ушити на ръка пластокостюми и маски, — за да погребат отново роднините си в твърдия като камък лед на височина близо осемнайсет хиляди метра, като обръщат черепите им с очи към върха в знак на вечна надежда.
Единственият връх отвъд Килимачаго, който ми е известен по име, е Кроуг Патрик, където се говори, че нямало змии. Но доколкото зная, змии няма и никъде другаде на Райската планина.
Отново се обръщам на североизток. Студът и вятърът ме връхлитат и ме карат да бързам, но аз използвам тази последна минута, за да погледна напред към нашата цел. А. Бетик също като че ли не припира, макар че това може да се дължи на тревогата му от предстоящото спускане по пързалката.
Читать дальше