Дан Симънс - Триумфът на Ендимион

В главата ми нахлува спомен. Спомен за друг облачен свят, който съм посетил няколко месеца по-рано. Мисля си за първия ден на кораба, преди да достигнем точката на прехвърляне, докато автохирургът лекуваше треската и счупения ми крак. Тогава разсеяно бях казал на кораба:

— Чудя се как съм минал през телепортатора на този свят. Последният ми спомен е за гигантска…

Корабът ми отговори, като включи холос, заснет от една от наблюдателните му камери на повърхността на реката, докато той беше лежал на дъното, където го бяхме оставили. Качеството на образа бе подобрено и показваше заобиколената със зеленикаво сияние арка на телепортатора и люлеещите се върхари на дърветата. Внезапно през отвора му влезе пипало, по-дълго от кораба, носещо нещо, което приличаше на играчка каяк, увит в изпокъсано параплатно. Пипалото изящно и бавно се изви и параплатното, каякът и отпуснатата фигура в седалката се плъзнаха — всъщност, прелетяха — стотина метра, за да изчезнат в джунглата.

— Защо не дойде да ме вземеш веднага? — без да крия раздразнението си попитах аз. Кракът все още ме наболяваше. — Защо чака цяла нощ, докато висях там на дъжда? Можех да загина.

— Нямах нареждания да ви взимам, когато се върнете — отговори арогантният глас на кораба. — Можехте да имате още някаква важна работа, на която да попреча. Ако не бяхте се свързали с мен няколко дни, щях да пратя в джунглата робот, за да провери как сте.

Обясних на кораба мнението си за логиката му.

— Това е странно определение — отвърна той. — Макар че в субструктурата ми са включени някои органични компоненти и че имам децентрализирана компютърна ДНК, аз не съм — в най-строгия смисъл на термина — биологичен организъм. Нямам храносмилателна система. Не се нуждая от отделяне, освен случайно изхвърляне на отработен газ и пари. Нямам анус нито в буквалния, нито в преносния смисъл на думата. Ето защо не смятам, че мога да бъда наречен…

— Млъквай — прекъснах го аз.

Плъзгането отнема по-малко от петнайсет минути. Внимателно спирам, когато приближавам до огромната стена на хребета Кун Лун. През последните неколкостотин метра сянките ни, моята и на А. Бетик, падат пред нас на фона на оранжевата скала и ние сякаш участваме в театър на сенките — две странни фигури с развяващи се придатъци, — докато забавяме спускането си с пръстените и размахваме крака, за да се приготвим за кацане. После звукът на запънката на макарата се усилва от тихо жужене до висок стон, докато намалявам скоростта при приближаването си до площадката — шестметрова каменна плоча със задна стена, тапицирана с козина на зигокози, кафява и прогнила от времето.

Плъзгам се и скачам, за да спра на три метра от стената, възстановявам равновесието си и откопчавам макарата и осигурителното си въже с бързина, дължаща се на продължителна практика. А. Бетик пристига секунда по-късно. Макар и с една ръка, андроидът е безкрайно по-ловък от мен и му трябва по-малко от метър, за да спре.

Оставаме там минута, за да погледаме слънцето, балансиращо на ръба на хребета Фари. Косата светлина обагря покрития с лед конус на върха на юг от него. Когато поправяме ремъците и екипировката си, аз казвам:

— Като навлезем в Средното царство, вече ще се е мръкнало. А. Бетик кимва.

— Бих предпочел да сме оставили пързалката зад гърба си преди пълен мрак, г. Ендимион, но ми се струва, че няма да успеем.

Дори самата мисъл да се спускаме по пързалката на тъмно кара скротума ми да се свие. Разсеяно се чудя дали мъжкият андроид има подобна физиологична реакция.

— Да тръгваме — казвам и се затичвам по ръба на каменната плоча.

По кабела сме загубили неколкостотин метра височина и сега ще трябва да ги наваксаме. Плочата скоро свършва — по върховете на Райската планина има съвсем малко равни участъци — и обувките ни затракват, докато тичаме по скелето от бамбук бонзай, увиснало над бездната от скалната стена. Тук няма парапет. Надигат се привечерните ветрове и аз затварям термоякето и чубата от козина на зигокоза. Тежката раница подскача на гърба ми.

Джумарният пункт е на по-малко от клик на север от площадката. По пътя не срещаме никого, но далеч по покритата с облаци долина можем да видим факлите, пламтящи по Долния път между Фари и Йо-кунг. Скелето и лабиринтът от висящи мостове от тази страна на Великата бездна оживяват от хора, поели на север — някои несъмнено насочили се към Храма, висящ във въздуха, за да чуят вечерната дискусия на Енея. Искам да стигна там преди тях.