Пазачът на кабела посочва напред и ние с А. Бетик заедно се качваме на трамплинната платформа. Над бездната са опънати десетки кабели, които образуват черна паяжина, простираща се докъдето ни стигат очите. Най-близката кабелна станция е на повече от километър и половина на север — върху малък скален зъбер, изпъкващ на фона на бялата прелест на Чомо Лори, „Снежната царица“, — но ние пътуваме на изток над огромната пропаст между хребетите. Нашата станция е на повече от двайсет километра и кабелът продължава в тази посока, за да свърши сякаш във въздуха, сливайки се с привечерния блясък на далечната скална стена. А крайната ни цел е на повече от трийсет и пет клика на север и изток оттам. Пеш биха ни трябвали около шест часа, за да изминем дългия път на север по хребета Фари и после на изток през хребети и тесни первази. Пътуването по кабела и пързалката би трябвали да ни отнеме по-малко от половината от това време, но вече е късен следобед и пързалката е особено опасна. Отново хвърлям поглед към ниското слънце и се запитвам дали идеята ми е била разумна.
— Готови — изръмжава пазачът на кабела, кафяв дребен мъж в обичайна кърпена чуба. Той дъвче корен от бесил и се обръща, за да се изплюе над пропастта.
— Готови — едновременно казваме двамата с А. Бетик.
— Поддържайте дистанция — предупреждава ни пазачът и ми посочва да тръгна пръв.
Освобождавам пътните си въжета от обхващащите цялото ми тяло ремъци, прокарвам ръце и опипом откривам двойната макара, закопчавам карабината на въжето, вкарвам мюнтеров възел във втора карабина, намирам най-добрата си разклонителна карабина и закопчавам фланците на макарата около кабела, после прокарвам осигурителното си въже през първите две карабини. Всичко това отнема по-малко от минута. Вдигам двете си ръце, хващам контролния пръстен на макарата и подскачам нагоре-надолу, за да проверя и макарата, и карабините. Всичко е наред.
Пазачът на кабела се навежда, за да изпробва двойната пръстенна свръзка и макарата ми. Той прокарва макарата около метър назад-напред, за да е сигурен, че лагерите се плъзгат гладко. Накрая се хваща за раменете ми и увисва върху мен като втора раница, след което ме пуска и проверява дали пръстените и въжетата ще издържат. Убеден съм, че изобщо не го интересува дали ще падна и ще загина, но ако макарата заседне някъде на около двайсет клика по оплетения моновлакнест кабел, той ще трябва да оправя кашата. Мъжът изглежда доволен от екипировката ми.
— Давай — казва пазачът и ме шляпва по рамото.
Скачам в бездната, като повдигам голямата раница високо на гърба си. Ремъците ми се опъват, кабелът увисва, лагерите на макарата едва доловимо забръмчават и аз започвам да се плъзгам по-бързо, когато освобождавам запънката, натискайки с палци контролния пръстен. Секунди по-късно се нося по кабела. Вдигам крака и сядам в ремъчната седалка по начин, който през последните три месеца ми е станал втора природа. Нашата цел — хребетът Кун Лун — ярко блести, докато сенките на залеза изпълват бездната и сумракът пълзи надолу по стената на хребета Фари зад мен.
Когато А. Бетик започва спускането си, усещам слаба промяна в обтягането на кабела и чувам жужене. Хвърлям поглед назад и го виждам да се отдалечава от трамплинната платформа, протегнал крака пред себе си. Едва различавам въжето, което свързва кожения ремък на лявата му ръка със запънката на макарата. Андроидът ми маха и аз му отвръщам, като се завъртам на ремъците си, за да погледна към кабела. Понякога върху него кацат да си починат птици. Друг път се събира лед или се получават преплитания. Много рядко се случва макарата да се откачи от ремъците. Още по-рядко, но достатъчно, за да се има предвид, хора с леки психопатични наклонности спират, за да разлюлеят кабела, изненадвайки онзи след тях. Наказанието за такова престъпление е смърт чрез хвърляне от най-високата платформа в Потала или Ио-кунг, но това едва ли е утешение за жертвата.
Докато се плъзгам над бездната под свръхлекия кабел, не се случва нищо подобно. Единственият звук е тихото жужене на запънката на макарата, когато намалявам скоростта си. Слънцето все още ни огрява и на този свят е късна пролет, но въздухът над осем хиляди метра винаги е леден. Дишането не е проблем. Всеки ден от пристигането си на Тян Шан благодаря на боговете на планетната еволюция, че въпреки малко по-слабата гравитация тук — 0,954 от стандартната, — кислородът на тази височина е по-богат. Като гледам надолу към облаците няколко клика под краката ми, аз си мисля за кипящия океан при това ужасно налягане, вълнуван от ветрове от фосген и наситен въглероден диоксид. На Тян Шан няма истинска суша, само този гъст бульон от планетарен океан и безчет остри върхове и хребети, извисяващи се на хиляди метри към диоксидния пласт и към яркото слънце, което напомняше на хиперионското.
Читать дальше