— Но виж каква буря е вън. — едвам промълви младият учител слисан.
Делчев махна с ръка — да сложи край на тоя разговор:
— Бурята ще премине до утре. Не мога да отлагам. — Сега угасна и усмивката по устните му; лицето му придоби строг, упорит израз, но тонът на гласа му остана, както винаги, мек и топъл. Тъкмо с тоя тон на плътния си глас той заключи и прекъсна всякакви възражения: — Отивам по организационна работа. Никому ни дума. Ще разправям, като се върна.
Младият учител мълчаливо подигна рамена. После те се сбогуваха и Делчев остана сам в стаята си.
Той се ослуша още за миг в рева на бурята, после се съблече за спане, духна ламбата и легна в тясното твърдо легло. В тъмнината остана да светлее само недогорялата печка. Делчев още дълго не можа да заспи. Болеше го пак стомахът, но и мисълта му не можеше да се успокои. Подготвено беше всичко за предстоящото пътуване и за отлагане той нито помисли. Нужно беше да провери още еднаж канала и разните съобщителни пунктове от двете страни на границата с България — наближаваше пролет, по тия тайни пътища ще тръгнат люде на Организацията, които ще пренасят оръжие, забранена книжнина и всякакви други материали за народната борба. Тая непрестанна грижа и нужда за оръжие… Ще успее ли той и сега да прехвърли отсам границата няколко поне товара пушки, револвери, динамит… Сега беше най-сгодно време за тия товари през границата, в тия февруарски, вълчи нощи. Но не беше само това: през границата прелитаха насам тревожни вести. Трайко Китанчев — първият председател на Върховния комитет — бе умрял огорчен поради нечестивата игра на българското правителство с четите през миналото лято и сега начело на върховистите беше един български генерал…
Заслушан в своите неспокойни мисли и във воя на зимната буря, Делчев неусетно заспа.
Около три часа преди да се раздени, Делчев се събуди. Бурята бе постихнала, но вън все още виеше силен вятър. Скочил от топлото легло, Делчев на няколко пъти потръпна от студения въздух в стаята и започна бързо да се облича. Прозорците светлееха — вън бе паднал сняг и през тях надзърташе светлата снежна нощ. Гоце не запали ламба, но намираше бързо в гъстия здрач каквото му беше нужно — знаеше преди още къде какво бе сложил. Той се облече в селски дрехи, обу се с дебели навуща и опинци, натисна на главата си селска капа. Затъкна в селския пояс двата си револвера и тихо излезе от стаята. Нощта го посрещна бяла и студена. Острият нощен вятър разтършува разгърдената му селска дреха, Делчев се посгуши и стъпи в мекия пухкав сняг по двора. Във въздуха все още прелитаха редки снежинки, усещаше ги той по лицето си. По улицата и навред беше необикновено тихо — градът спеше дълбоко под новата снежна покривка; глухото хруптене на снега под стъпките му се чуваше надалеч между прихлупените смълчани къщи. Градът беше мъртъв в тишината на бялата зимна нощ. Делчев бързаше по пустите улици.
Спря се пред една порта, побутна я леко и тя веднага се отвори. Той влезе бързо и затвори портата след себе си. Насреща се чернееше ниска къщурка с малък трем. По пътеката през двора той забеляза пресни стъпки в снега — някой бе минал тук, дошъл бе, види се, да отвори портата. Делчев едва-едва се усмихна под вече заскрежените си мустаки: „Коле… Какъв мъж стана той…“ Едващо стъпи Делчев под ниската стряха на трема, и в тъмния ъгъл насреща се отвори врата. В светналия четириъгълник на вратата се изправи тънката фигура на мъж. Той мълчаливо стори път на ранния гост, после затвори бързо вратата след него. В огнището право срещу вратата гореше буен огън; върху стряхата на огнището светеше газена ламба. В малката стая беше много топло и светло, Гоце се усмихна с цялото си лице:
— Добро утро! Ние чакаме пролет, но зимата не ще да си отиде.
До огнището бе се изправила млада, доста слаба и леко приведена жена.
— Добро утро, учителю — отговори тя бързо и като че ли искаше да добави още нещо, но замълча; слабичкото й бледо лице сияеше радостно, пламтяха топло големите й тъмни очи. Тя се спусна и поднесе на госта ниско столче край самото огнище.
Делчев седна и попита, протягайки ръце към огъня:
— Готов ли си, Коле? Точно преди да се съмне, требва да бъдем на местото. Така е казано.
Коле беше също облечен в селски дрехи. Той кимна към жена си и бързо, услужливо отговори:
— Ще бъдем, господин Гоце… Точно навреме ще бъдем. Ще имаме време и да хапнем по един залък. Хайде, жено, по-скоро…
— Да хапнем — рече Гоце, греейки се на огъня. — Студено е вън, път ни чака.
Читать дальше