Димитър Талев - Илинден

Надпреварвайки се, двамата домакини бързо сложиха край огнището ниска софричка със скромна топла закуска. Колевица, все тъй залисана в работата си, продума:

— Нели си самичък, учителю… Нема кой да ти сложи. Сутрин май се гладен излизаш от къщи.

Делчев кимна:

— Отбивам се сутрин в кафенето на Сефер ага… Изпивам по едно кафе, преди да отида на училище. Бистрим и политиката със Сефер ага. Той, сиромашкият, и в сънищата си се бои от московеца, не дава и прах да падне върху падишаха 24 24 Падишах — султан. , а петите му все голи.

— Те и кадъните им не обичат много да плетат чорапи на мъжете си… — усмихна се свенливо младата жена.

Коле я прекъсна:

— Ха, жено… побързай.

Но трапезата беше вече сложена.

После Колевица изпрати двамата мъже чак до портата и мълчаливо я затвори след тях.

Двамата ранни пътници минаха през смълчалия се град, без да продумат; те и сега предпочитаха по-затънтените улици, макар още да не се забелязваше наоколо ни следа от живот. Едва като излязоха от града, Делчев каза:

— Е хайде сега, Коле: оттук право в България. — После додаде: — Ти каза ли на жена си къде отиваме?

— Не — чу се зад него гласът на Коле, който вървеше по следите му в снега.

Делчев се извърна, почака другаря си да се изравни с него и тръгнаха заедно.

— Нема да се бавим повече от петнайсет дни — започна отново Делчев. — Добре е и ти да минеш по тоя, нашия път. Да го знаеш. Ти си бързоходец, може да стане нужда и сам да го минаваш.

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близу до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близу до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близу до него и неотстъпно по следите му в снега.

Преди по-малко от една година Коле беше нищо и никакъв човек, последният човек в Щип. Пияница. Посмешище и на децата. Последен сиромах, а държеше в ръцете си златен занаят. Добър обущар беше той, но людете започнаха да го избягват, не искаха да хващат работа с пияница. Рядко ще влезе някой в дюкяна му. Като му паднеше в ръката някой грош, Коле хлътваше в кръчмата и после излизаше пиян из чаршията, да се кара с людете, спираше се от дюкян на дюкян:

— Що бре! Не идвате при мене, а… да ви правя обуща! Не влизате вече в дюкяна ми… Кой ще ви направи по-хубави обуща бре! …

Людете му се смееха. Докато беше трезвен — гледаше все в земята, не смееше никого да погледне в очите; пиян — той или се караше по чаршията, или пък се повличаше към къщи и ту ще набие жена си без милост, ту пък ще плаче пред нея, ще се мърсуляви, ще се вайка:

— Сички ме мразят, сички ми се подиграват… Пръв майстор съм аз в занаята, а те…

Коле гледаше света накриво, но ушите му бяха все наострени — слухтеше той какво ли говорят другите за него, особено след някое ново напиване. Той беше горд, честолюбив човек и беше силен, но на ракията не можеше да устои. По едно време забеляза, че с някои люде из града ставаше нещо необикновено: шушукаха нещо, озъртаха се, гледаха някак с други очи и на него му се струваше, че тъкмо от него криеха нещо важно. Ден след ден, най-сетне долови народната тайна, научи се, че тъкмо даскалите я държат в ръцете си. И се почувствува като крастава коза, прогонена, изоставена от стадото.

Той отиде най-напред при Даме Груев, който по това време беше главен учител на щипските училища. Не смееше да погледне учителя в очите, но вече отдавна беше събирал смелост в сърцето си и заговори дори с някаква дързост в гласа, макар това да беше всъщност от свян и стеснение. Той каза:

— Не съм ли и аз човек! … Искам и аз да работя за народа и от нищо не се плаша. Приемете ме и мене в комитета, даскале.

Коле сега и очи не дигна към Груева, но не можа да задържи погледа си срещу погледа на главния учител. Звънкият глас на Груев цял го прониза: