Димитър Талев - Илинден

— Тебе чашката ти е по-драга.

Коле понечи да отговори, но не можеше да изкаже така, отеднаж всичко, което се надигна и разбърка в душата му при тия презрителни думи на главния учител. Чашката — е добре де! Можеше ли да се събере в една чашка, в хиляди чашки това, което вреше сега и клокочеше в душата на Коле? Това ли беше най-важното, което можеше да се каже за него: ти — чашката. Той беше пияница, но това беше чернилото в него, не беше самият той. Не знаеше как да се изкаже обущарят, какви думи да намери и току махна с ръка, отмина.

Той не спеше по цели нощи и все Даме Груев беше пред очите му. По цели дни и нощи с него се разправяше обущарят, но не можеше да се доизкаже и мъката му нарастваше отвътре — ще пръсне сърцето му, не може да я задържи и сърцето му. Нахвърли се той още повече на чашката — къде другаде да върви, за какво друго да се улови и като че ли напук и на Груев, главния даскал, и на всички, на целия Щип. Тъкмо по това време в дюкянчето му влезе Гоце Делчев.

Като го видя Коле да влиза, много се смути, уплаши се. През тия дни той какво ли не бе изричал в ума си, пък и гласно против главния учител и против всички учители от огорчение и обиди. Сега той още нищо не беше пил и сърцето му се присвиваше, чезнеше от слабост и от някакво чувство за виновност пред целия свят. Учителят сега ще почне да го ругае, а главата на Коле ще се изпълни с някаква тъмнина, езикът му ще се схване. И повече от страх, от смущение обущарят пак дигна поглед към нечакания си гост. Очите на учителя се смееха, цялото му лице бе се отворило ведро и хубаво. Не, той не бе дошъл да се кара с Коле. И сам седна на столчето срещу обущарската масичка. После обущарят чу гласа му — плътен, топъл, а и думите му бяха хубави, ясни.

— Де да видим сега, Коле — рече Гоце, — какво ще излезе от нашия разговор.

Те бяха сами в дюкянчето. Обущарят набиваше клечки усърдно, ала се виждаше, че умът му не беше в клечките. Делчев продължи и в гласа му нямаше ни следа от упрек или присмех:

— Ти сам кажи: може ли човек да си държи езика, щом хвърли две-три чашки? А комитетските работи искат уста да имаш, език да немаш. Пиенето най-сетне си е твоя работа, но ти сам кажи: как ще ти се довери комитетът, щом се напиваш? Това ти е казал и Груев: чашата и комитетската работа не могат да вървят заедно. Човек требва да се откаже или от едното, или от другото. Ти сам виж кое ти е по-мило. Комитетът иска всички да са с него, целият народ.

От челото на Коле, изпод кирливия му фес капеха едри капки пот, стичаха се по слепите мУ очи, та се виждаше мокра и косата му. Ударите на обущарския чук ставаха по-редки и колебливи. Най-сетне той хвърли чука на масичката пред себе си, въздъхна издълбоко — задушаваше се. Не стигна силата му да погледне учителя, но каза с голяма сила:

— Не ми е мене по-мила чашата. Ще се откажа от нея аз още днеска!

— Добре, Коле.

Обущарят почувствува, че учителят му повярва — така прозвуча гласът на Делчев. Те вече и не продумаха за чашка и за пиене — Делчев обърна разговора на друга посока. Поотпусна се и Коле, макар да не беше и по нрав много приказлив.

Коле няма да забрави никога тая своя среща с Делчев. И колко щастлив беше за него тоя ден — поръчаха му същия ден два чифта нови обуща, а такова нещо се случваше само пред Божик или Великден. Вечерта, тъкмо по времето, когато Коле обикновено бързаше да затвори дюкяна си, за да хлътне по-скоро в близката кръчма, на вратата на дюкяна се изправи пак Делчев. „Хм — помисли си обущарят не без огорчение, — дошъл е да ме пази, да ме проверява.“ Гоце попита:

— Ще затваряш ли скоро?

— Да.

— Добре. Ще те почакам. Ще излезем да се поразходим заедно.

Той не се и опитваше да скрие защо бе дошъл. Огорчението в сърцето на обущаря изчезна, сладка гордост изпълни това недоверчиво, честолюбиво сърце — учителят го канеше да излязат заедно. Коле нямаше да отиде тая вечер в кръчмата, но нека, нека го пази учителят. Когато малко по-късно те тръгнаха заедно по улицата, обущарят не знаеше де да стъпи от радостно смущение. Не, той никога няма да забрави тоя ден.

Гоце започна да идва всеки ден в дюкянчето му. Като се разхождаха почти всяка вечер заедно, Коле заведе еднаж учителя у дома си. Колевица, жена му, излезе да ги посрещне вън, в малкото тремче. Тя не отговори на поздрава им, а се наведе, сграбчи с двете си ръце ръката на учителя и я целуна. Делчев усети целувката и, усети как го парнаха по ръката няколко сълзи. Той не се учуди толкова на постъпката на младата жена, колкото се учуди на обущаря, като знаеше колко е честолюбив и рязък особено сега, когато се бореше със себе си, с лошата си слабост: жената се изправи с лице, обляно в сълзи, и приличаше на разплакана икона — такова беше рано застарялото й лице, изпито, измъчено, с големи очи, и те плувнали в сълзи, а Коле отеднаж се извърна и цял се разтърси от внезапно избухнало в гърдите му ридание, което бързо, в миг потисна, заглуши. После Колевица ги въведе в предната стая и едва след това приветствува госта: