Димитър Талев - Илинден

— Македония има нужда от всека братска помощ и ще ви бъде много благодарна, но… — поспря се Делчев, а подофицерът се обърна към него с видима тревога в погледа. Гоце продължи и гледаше събеседника си право в очите: — Но вие там требва да станете член на Вътрешната организация, да приемете нейните закони. Така е с всички, които искат да работят за Македония там, вътре.

— Ами, разбира се… — започна Георги Иванов, но прекъсна мисълта си и добави, сочейки с глава: — Ето подпоручика, иде.

Делчев каза:

— Аз съм в хотел „Батенберг“, стая номер девет. Елате, елате тия дни да се видим, да си поговорим.

Подофицерът кимна:

— Ще ви потърся тия дни. — Той изеднаж притисна малка, жилеста ръка на гърдите си и продължи неочаквано живо, а в очите му заблестя влага: — Аз, господин Делчев, от сърце…

Делчев сграбчи с две ръце ръката му, стисна я силно, после я притисна на гърдите си:

— Вервам, братко, вервам…

Той усещаше в ръцете си ръката на Георги Иванов студена, леко потреперваща, виждаше влагата в очите му и притисна още по-силно тая ръка на гърдите си. До тях се изправи подпоручик Стоян Глаушев — вече възмъжал и още по-едър в дългия си шинел; изпод накривената му фуражка се подаваше златисторус перчем, сините му очи блестяха живо, гласът му прозвуча силен и бодър:

— Здравей, Делчев! Ти пак си прелетял, посред зима.

Подофицерът Георги Иванов се отдръпна почтително, после се обърна и се отправи към караулното помещение до казармената врата. Подпоручик Глаушев го проследи с бърз поглед и отново се обърна към Делчев:

— Отличен подофицер. Милее много за Македония. Ако прескочим границата и тая пролет, ще го взема със себе си.

Делчев се загледа в младото му румено лице и не отговори веднага. Сетне продума и в гласа му потрепна тъга:

— Вие пак ли се готвите да прескачате границата? Това не е нужно. Ако искате да ни помогнете, дайте ни пушки. Или елате вътре с нас. Ела вътре, стани учител като мене или поведи чета. Но там, братко, там. Отвън всичко изглежда по-иначе.

Подпоручикът подръпна единия си мустак, после другия и каза:

— Не е за пръв път… тия приказки. Слушай, брате Гоце — продължи той припряно: — Не можете вие сами. Войската ще освободи Македония, българската войска. Да, ние пак се готвим да прескочим границата.

— Ще подпалите чергата ни и пак ще се приберете тук — сви вежди Делчев, тръсна глава: — И пак ще бъде по некаква команда, която не иска и да ни знае нас вътре, Глаушев, ние не искаме да бъдем играчка в тия или ония ръце.

— Кой ви пита…

Делчев побутна с рязко движение каскета си назад:

— Ние сме там и по-добре знаем болките на Македония, нейните нужди. Нужни са хора, които да служат само на нея. Или дайте ни поне оръжие. Затова съм дошъл аз тук посред зима. И требва да ни разберете добре всички вие, които наистина искате да помогнете на Македония.

— Как да не искаме! — изпъна гърди младият офицер. — Аз мога да задигна целия оръжеен склад оттук — посочи той с глава казармата и продължи: — За една нощ ще го дигна с такива като Георги Иванов, щом е за Македония. Да вървим в града, искаш ли…

Те тръгнаха заедно към града и подпоручикът пак започна:

— Добре е да се видиш ти с генерала… новия председател на Върховния комитет. Той не е като Трайко Китанчев… мекушав и… Генерал Николаев направо с княза говори. Той…

Делчев отеднаж се спря, стисна подпоручика за лакътя, втренчи очи в очите му:

— Ето, виждаш ли, Глаушев! Ти това знаеш: генерала, княза. На тях си се клел да служиш. А Македония иска на нея да служим, само на нея.

— То е все едно…

— Не е все едно — прекъсна го Делчев. — Княз Фердинанд си има свои сметки и планове. Не виждате ли: той влиза в пазарлъци със султана, със сръбския крал…

— Това е политика,..

— Не, въпросът за Македония не е само политически. С Македония не могат да стават никакви пазарлъци. И още по-малко, без да питат нея самата…

Двамата млади мъже отново тръгнаха надолу по улица „Витошка“. Пресрещна ги силен, мразовит вятър.

Два дни по-късно Делчев влезе в кабинета на генерал Данаил Николаев, председател на Върховния македонски комитет. Генералът го посрещна прав, на две стъпки от вратата. Той беше плещест мъж с военна стойка, широка брада лежеше на гърдите му: поради рано оголелия му череп генералът изглеждаше по-възрастен, но и по брадата му проблясваха вече сребристи косми. Блестяха златни и генералски еполети на широките му рамена. Той гледаше младия си гост сърдито, нетърпеливо, по лицето му, по широкото му голо чело се бе разляла гъста руменина. Делчев сякаш и не се изненада, че виждаше генерала толкова близу до вратата. Той свали каскета си, пристъпи и затвори вратата, без да се обърне. Така Делчев се изправи съвсем близу до генерала и той се видя принуден да отстъпи една крачка. Двамата мъже се гледаха мълчаливо един дълъг миг. Макар в доста износено гражданско облекло, в дълго зимно палто, Делчев стоеше насреща също тъй напет, личеше стройната му фигура, широките му гърди, големите му тъмни очи блестяха силно, откритото мургаво лице беше строго и едва-едва побледняло.