Димитър Талев - Илинден

Доне Стоянов нищо не отговори.

Привечер същият заптия му донесе паница с вода и половин войнишки хляб. И пак започна с престорено дружелюбен тон: — Защо крийш… Ти си кираджия: дали са ти, товарил си, носиш. Кажи, кажи… Тебе ша пуснем бре!

Доне се нахвърли на водата. После изяде и хляба. Заптията чакаше търпеливо. Ала Доне Стоянов пак нищо не издаде.

Късно през нощта в стаята влязоха отново полицейският юзбашия Осман, палачът и същите заптии. Донесоха пак огън, железа. Разпитът пак започна, започна и мъчението. Доне и тоя път нищо не издаде. Сега сякаш му беше по-лесно да претърпи адските мъки — беше като полужив, все унесен или в пълно безсъзнание. На четвъртия ден заптиите го захвърлиха в един общ кауш 23 23 Кауш — помещение в затвор, килия. , в който имаше тридесетина други затворници. Не се сдържа единият от заптиите и каза пред всички там, сякаш искаше да се оплаче:

— Това не е човек, ами — камък…

Кой знае по какви пътища, същите тия приказки тръгнаха из целия град. Излязоха пак на улицата организационните работници, които се бяха засълнали от страх да не би щипският куриер да проговори. Радостен шепот и врява се понесе по всички християнски махали на Битоля, по всички чаршии, дори и евреите клатеха глави в почуда:

— Юнак мъж… Брааавос!

Един общ глас, пълен с гордост, с дързост и надежда се върна по всички пътища, по които бе минал Доне Стоянов, върна се и в Щип, разнесе се по цяла Македония. Появили се бяха нови люде сред поробения народ, говореха смели думи, насърчаваха за смели дела и вършеха смели дела. Ето Доне Стоянов Тошев, щипския кираджия…

Македония излезе от мъртвилото и тъмнините, които след войната легнаха над цялата страна и по Одринско. Не беше се променило нищо в живота на поробения народ и дори бе станал по-мъчен животът му. С кървав пот на челото изкарваха людете залъка си, живееха в непрестанни тревоги и страхове. С труда си бедният народ хранеше аги и бейове и всякакви царски слуги. По пътищата и кръстопътищата, по планинските усои сновяха и дебнеха глутници люти разбойници, навлизаха по селата, грабеха и убиваха без милост, та се бояха от тях дори и царските сеймени и заптии. За бедния народ нямаше правда ни пред султан, ни пред кадии, ни пред паши и валии. Начело на обширната турска империя стоеше кървавият султан Абдул Хамид. В непрестанна тревога и страх живееха и другите нетурски народи в империята, в тъмнина и нищета живееше и бедният турски народ. Сам султанът подготвяше и ръководеше кланета и погроми над цели народи в своето тъмно царство. Правителствата на християнска Европа не искаха да пожертвуват своите собствени интереси, за да помогнат на потиснатите в турската държава. Абдул Хамид и везирите му скриваха своите злодейства зад лъжливи обещания за реформи и правдини за онеправданите в империята. Също правителствата и на България, и на Гърция предпочитаха своите собствени интереси, макар да имаха в пределите на Турция многобройно свое еднородно население, а правителството на Сърбия се опитваше да създава своя народност в Македония с помощта на турските насилници. Такъв беше целият живот — без право, без ред, без чест, без милост, че тъкмо в общата несрета и нищета цъфтеше благополучието само на някои отделни люде тук-там по злочестата македонска земя, на ония само, които не носеха в сърцето си милост и бяха готови да погазят и право, и своята и чуждата чест. Беше време на кървави злодейства, на всякакви насилия, когато в душата човешка като от нечисто дъно се надигат гнусни мътилки. Ала в такова време расте и силата на човешкото сърце, на мисълта и на духа човешки непобедим и безсмъртен.

Тъкмо в тия най-черни дни се роди нова надежда в сърцето на поробения народ. Роди се и закрепна в борбата, която се подготвяше, която вече и започваше. За година-две по цялата страна хиляди люде доброволно и с въодушевение приеха върху себе си клетва да се борят с всички сили, да дадат кръвта и живота си за свободата на Македония и Одринско. И те вярваха, че ще се освободят от иго. Към тия хиляди всеки нов ден се присъединяваха и други и все повече възторжени борци.

Първо средище и огнище на революционната мисъл стана през есента на 1893 година главният град на Македония — Солун. Апостоли на свободата тръгнаха по цялата македонска земя. Освободителната мисъл, сама по себе си все още недостатъчно ясна, има свое също тъй недостатъчно изяснено име: автономия. През лятото на следващата 1894 година се събраха в Ресен петнайсетина от най-първите борци и осветиха основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.