Димитър Талев - Илинден

Той не се решаваше да се помръдне, чувствуваше, че ще разгори още повече болките си, и едва извъртя очи на едната страна, после на другата. Стаята беше празна, тънеше в мрак, на пода някъде към вратата беше оставен, цял опушен, мижав фенер. Доне изеднаж си спомни ясно за палача, за юзбашията, за другите турци, които бяха го държали, бяха го притискали към пода, докато палачът… и той затвори очи уплашен — сякаш да не ги вижда повече. Но в стаята беше тихо, тихо беше навред. В светлината на фенера на прашния под се показа едър, космат плъх, по-дигна, завъртя муцуна накъм Доне и бързо се шмугна някъде в тъмнината, изплашен от собствената си сянка; Доне не го видя, — не чу и тихия шум на бързите му крачета. Той се ослушваше в мислите си, чуваше гласа на Делчев и своя собствен глас, а в сърцето му гореше болката, която сковаваше тялото му, тежеше и страхът му, да не би всичко да почне отначало. А още по-силен огън изгаряше гърлото му, устата — изгаряше го непоносима жажда.

Делчев беше същият, както го видя Доне последния път. Не можеш да скриеш нищо от погледа му и не от страх, макар тоя поглед понякога да е и страшен. Страшен беше погледът му, когато вече вързаха врещите с бомбите и динамита и Делчев каза: „Каквото и да стане, ти — това: не знам кой ги сложил тука. Разприказваш ли се, тя ще тръгне и ще мине през всички ни. Така, Доне.“ Сега Доне чува собствения си глас: „Така, господин Делчев: не казах ни дума повеке. Само това: не знам кой, не знам кому… Нема да кажа ни дума повеке.“ Доне чува тихия глас на юзбашията — тих, кротък, а мозъка пронизва. Дончо стене, за да го заглуши, стиска зъби, за да не проговори. А палачът над него — дупчи, къса, през гърдите на Доне минават огнени струи. Той стене и стиска зъби. „Така, господин Гоце… ни дума…“ Лицето на Делчев просиява, само неговото лице сияе така. И Доне проплаква, както някога пред майка си: „Да имаше малко водица… само една глътка… Изгорех, Гоце… брате…“

Доне наново отваря очи. Стаята е празна. Той помръдва глава — иска да се огледа, няма ли тук някъде вода. Отново го пронизват остри болки. Палачът бе горил и шията му, късал бе от кожата по шията му. Но жаждата беше по-силна и от тия болки. Дончо бавно се приподигна, извърна глава към светлината. И видя стомна до самия фенер на пода, цялата влажна. Той преглътна, дъхът минаваше като огън през засъхналото му гърло. Задъхваше се от жажда, от копнеж за водица. Напрегна всички сили, опита се на няколко пъти да се изправи на лакти, но болката в самото му сърце — тая, в която се събираха болките от цялото му тяло, го смъкваше отново на пода като удар и пак там, в самото му сърце: Сега той си спомни по-ясно как го мъчеше джелатинът: по гърба, по шията, по ръцете, по нозете долу, сложи горещо яйце под едната му мишница, после и под другата…

Ала жаждата сега беше по-мъчителна; едва бе останала още силица в душата му. Прозорчетата насреща бяха започнали да светлеят — съмваше се. Доне се надигна и се задържа най-сетне, изправи се на ръцете си и на колената, започна да пълзи към стомната. Когато не можеше да понася повече и съзнанието започваше да се замъглява от болки, той се отпущаше на лакти, свиваше се, лягаше пак ничком, за да си отдъхне. Най-сетне се промъкна до стомната, посегна и я сграбчи, усети с дланта си хладната й влага. Надигна я и глътна бързо една голяма глътка, глътна още еднаж, потече вода по брадата му, по шията, по голите му гърди. Но току дръпна като опарен стомната от устата си, тя се чукна на пода, едва не се счупи. През устата му, през гърлото пак премина огън, опари с непоносима болка отворените рани по шията и не преставаше да гори. Стомната беше напълнена с гъсто солило. Той се отпусна на пода до нея, поразен от лошата, жестока изненада. Жаждата остана неутолена в утробата му и той вече чувствуваше как се засилва тя, как се разгаря от погълнатата солена вода. Всичко бяха предвидели палачите…

Стаята се изпълни със здрачна дневна светлина — двете й прозорчета, изглежда, бяха обърнати към някакъв ходник. Доне лежеше на пода, в близкия ъгъл бяха захвърлени дрехите му, опинците, но той бе ги забравил. Вратата на стаята се отвори, чуха се стъпки, покашлюване. Чу се и глас:

— Ха бре, жив ли си бре…

В стаята бе влязъл един от заптиите. Доне нито се помръдна. Заптията пристъпи, приведе се над него:

— Е, слушай какво ша ти кажа: ти признай сичко, пък и хлеб ша ти дадем, и манджа, хубав манджа ша ти дадем, и вода колкото искаш. Кажи кой ти даде бомбите, защо крийш, за тебе нищо, ти си кираджия човек, ние тебе ша пуснем бре!