Димитър Талев - Илинден

Бомби и динамит Делчев изпрати по-късно и в Битоля.

Щипският кираджия Доне Стоянов Тошев натовари трите си добичета с врещи кочански ориз и един летен ден тръгна на дълъг път. Мина през Велес, през Прилеп. На третия или на четвъртия ден той наближаваше Битоля. Насреща се виждаха вече доста близу зелените склонове на Баба планина и високо горе — бялото чело на Пелистер. Обграден от протегнали се срещу слънцето тревисти ридове, големият град не се виждаше, но се усещаше неговата близост. По широкото шосе се бяха стекли пътници от всички страни — пеши, с добитък, с коли и ланда, в които бяха впрегнати по три, по четири коня с гердани от пиринчени звънчета по шиите. Задаваха се пътници и насреща, откъм града, минаваха и отминаваха също тъй пеша, с добитък и с коли, с припрени подвиквания, с бърз, игрив звън на пиринчени звънчета. Денят беше горещ, над пътя бе се дигнал облак бял прах, който се стелеше неусетно по ниските брегове, по нивите и прегорелите полянки край самия път. Доне Стоянов пристъпваше спокойно след добичетата си, само от време на време попоглеждаше наоколо бързо, крадливо изпод веждите си, побелели от праха.

Тъкмо навлизаше Доне в последния завой на пътя, когато забеляза под едно дърво неколцина турци, насядали на сянка в горещия ден. Той ги позна — колджии и работата им беше да преследват контрабандата с тютюн, която се вършеше усилено из цялото турско царство. Понякога те бяха много нехайни към своята служба, понякога пък бяха прекалено усърдни, та посягаха да претърсват и кесиите за пари, макар че никой не би пренасял в тях скришом тютюн. Доне Стоянов се приготви още отдалеко за тая нежелана среща — поприсви се, повлече нозе по прашния път, да не предизвика с нищо подозрителността на колджиите, да не ги накара с нищо да нарушат рахатлъка си под прохладната сянка, да изглежда съвсем безучастен към каквото и да било, да изглежда нищожен, смазан от труд кираджия, който едва ли има повече ум от добичетата си, и така, незабелязано, ведно с другите пътници да се провре под носа им.

— Стой бре — чу се изеднаж дрезгав глас, но Дончо сякаш не го дочу и продължаваше да влачи нозе по пътя. — Стой бре, гяур, не чуйш ли!

Дончо погледна предпазливо нататък — нямаше съмнение, турците викаха по него. И обърна той към тях виновно, дори глупешко лице:

— Що рече, ага? …

Надигали дълги, тънки железни шишове, турците обградиха и него, и добичетата му. Кираджията се смути и нададе ненужни викове по добичетата си:

— Тпррр… Стой, пусто!…

Добичетата стояха вече, навели глави уморени, жадни и току изпръхтяваха от сухия, горещ прах, който лепнеше по муцуните им, в широките им ноздри. Един от турците заби шиш в пълните врещи и току извика:

— Аха, аха! Вижте тука!

Железният шиш бе ударил в нещо твърдо.

— Скоро разтоварвай да видиме що носиш ти бре, гяур! — развикаха се колджиите и сами се заловиха да развързват въжетата.

Врещите бяха свалени на земята и неколцина от турците се нахвърлиха да ги развързват. Наоколо бяха се насъбрали някои по-любопитни от пътниците и Доне току се мушна между тях, за да избяга, но двама от колджиите се втурнаха след него, уловиха го, задърпаха го. В същото време друг от турците рече доста високо на турски, озадачен и уплашен:

— Кардашлар 17 17 Кардаш — брат; кардашлар — братя. ! Какво е това… Вижте!

Той държеше в ръката си една доста голяма желязна топка; току-що я бе извадил от врещите с ориз. Тогава друг някой от турците или пък някой от пътниците, по-осведомен, нададе вик:

— Бомба!

Това страшно оръжие, за което се говореше вече навред, имаше и на турски, и на български едно и също име.

Доне Стоянов заедно с добичетата му и с опасния им товар бе отведен в най-близкия битолски полицейски участък. По пътя за участъка той успя незабелязано да глътне писмото, което му бе дал Делчев за комитета в Битоля. Малко по-късно, обграден от заптии, той бе отведен в битолската тъмница и бе затворен в долап 18 18 Долап — малка, изолирана килия, карцер. . Тук бе оставен сам. Беше и тъмно. Доне опипа стените наоколо — едва имаше място да се обърне. Но така ли ще стои в тъмното между тия стени… Той се отпусна долу, на пода, подпря гръб. Нямаше къде да протегне и нозете си дори, седеше свит, обхванал с ръце колената си. Тихо беше наоколо и му се струваше, че е някъде накрай света, сам, изоставен. И гласно въздъхна:

— Ех, господи…

„Гледай ти — мислеше си Доне. — Преди малко там, на пътя, на полето с кончетата си, а сега сам в това тъмнило…“ В паметта му бързо и непрестанно се повтаряше това, което преживя през последните час-два време, ту последователно, миг след миг, ту разпокъсано; пред погледа му изпъкваха лица, разкривени от страх или от ярост, в ушите му звучаха думи на чуждия език, пълни със закана, той чувствуваше по тялото си и болки от нанесените му удари в участъка, после тук, в затвора. Дончо не беше много уплашен. Не беше и много изненадан от това, което му се случи. Като че ли го бе очаквал, макар не така, както мина, както изглеждаше сега. И това дойде изеднаж в ума му, стори му се дори, че изрече мисълта си гласно: — Ха сега, господин Делчев… да видим какво ще става…