Димитър Талев - Илинден

Райко Кутрев не изпусна от погледа си Кътърката през цялото време, а когато се накани да си върви и той — сам, никой не го покани за дружина, — Кутрев му каза:

— Ти остани за малко, Панту. Искам да те попитам нещо.

Те останаха сами и Кутрев веднага започна: — Ти си… за тебе ставаше дума тая вечер. То е предателство, да се разправя какво говорим по народната работа. Не знаеш ли? Ще ти простим, понеже е за пръв път. Но ти си говорил, като да се заканваш и… като да ти е жално за турците. А, какво ще кажеш…

Кътърката го гледаше навъсен, със зли очи и нацупени устни. Не отговори направо, а попита с издрезгавял глас:

— Тебе Марето ли…

Кутрев кимна мълчаливо: да. Той не се и опита да скрие и отеднаж му се стори, че нямаше защо да крие тъкмо защото разговорът им беше във връзка с Марето. Обхвана го изеднаж някакво прояснение, но само за един бърз миг. Кътърката се опита да се усмихне дружески, дори съучастнически и рече:

— Тя ми е братучедка… — Знам.

— Аз на шега.

Кутрев бързо го прекъсна:

— С тия работи и шеги не бива да се правят.

Той млъкна. Мълчеше и Кътърката и гледаше упорито учителя със същия зъл поглед; усмивката изчезна от лицето му, около нацупените му устни се показа едвам доловима бледност. Гледаше го, без да мигне, и Кутрев. Стиснал челюсти, той си мислеше: „Тоя човек крие лоши мисли. Но нищо нема да ми каже, нищо. Аз требва да го уловя на самото место…“ После рече:

— За добър другар аз душа давам. Но мога и главата да ти откъсна. Хайде сега, Пантуше, добра ти нощ.

Панту Кътърката пак нищо не отговори; само бледността около устата му се сгъсти и се разля по-нашироко. Той наведе глава и се отправи към вратата.

Двамата щипски учители Гоце Делчев и Даме Груев живееха в една къща. Рано една януарска сутрин Делчев влезе в стаята на Груев и му каза:

— Имаме вече канал за България. От село на село и чак оттатък границата. Цели кервани могат да минават.

Тъмните очи на Даме Груев засияха. И предната нощ Делчев се бе прибрал в жилището си малко преди да се раздени. Груев посегна с малката си бяла ръка и стисна рамото на Гоце:

— Колко нощи би пътищата нататък… Е, добре, добре, братко…

Скоро след това Делчев пак изчезна от Щип. Той ходеше по щипските села едва ли не всяка нощ, но тоя път изчезна за няколко дни. Трябваше да скрие в две близки села оръжието, което бе дошло по новия канал. Той се върна едва на третата вечер. Пръв го посрещна Груев, но скоро влязоха в стаята на Гоце и други неколцина техни другари. Осветените прозорци на Делчевата стая бяха ги привлекли като нощни мушици. Тук беше почти целият щипски комитет. Мургавото лице на Делчев бе посивяло от умора, болеше го и стомахът. Но щом започна да разправя на другарите си каква работа бе успял да свърши напоследък, цял се съживи, гласът му закрепна, само усмивката му беше малко тъжна и не можеше да заличи съвсем следите от умората по лицето, във влажния му поглед. Другарите му го слушаха захласнати. Така, и без да съзнава това, той ги държеше близу до себе си. Така те вярваха във всяка негова дума. Той се увличаше много в своята откровеност, но това, което не искаше или не биваше да казва, криеше някъде другаде в своята мисъл, на някакво отделно място, като да се отнасяше за някаква чужда вещ, която трябваше да пази добре. Иначе всичко онова, което беше само негово — и мисъл, и чувство, та и каквато и да е вещ, — той не можеше да го задържи само за себе си, да го скрие.

— В касата немаме вече ни един мангър — продължаваше Гоце тая вечер и не можеше да се спре на едно място, често ставаше и ходеше из тясната стая, между нозете на другарите си. — Но това, което изпратихме в България, върнали са ни го два пъти повече. Слушайте какво ще ви кажа — спря се отеднаж той: — Добре, че я имаме тая България. Има много хора там, които наистина милеят за нас. И наши, и тамошни. — Делчев седна, сложи длани върху колената си и продължи, като местеше поглед ту върху един, ту върху друг от насядалите срещу него млади мъже: — Пратили са ни по канала пушки, револвери и най-важното… но чакайте… ей сега ще ви покажа…

Той пак скочи на младите си нозе, измъкна изпод леглото си една торба с дълго пращило от същия плат и сложи на масичката там една и още една кръгли, железни топки. Мъжете наоколо наскачаха да ги видят по-отблизу, дори някои посегнаха несмело да ги докоснат с пръсти. Стана и Груев, втренчил и той любопитен, някак подозрителен поглед в двете железни топки. Делчев гледаше другарите си с някаква детинска хитра усмивка — радваше се на любопитството им, на изненадата им, — беше му смешна тяхната нерешителност.