Димитър Талев - Илинден

— Що… бегат и те. Насам бегат. И мъже има с них, сички бегат.

Дона погледа още някое време, сетне наведе глава и се отправи към къщи. Ставаше нещо, за което не бяха нужни думи.

Двете кучета, вързани в двора, започнаха да подрънкват със синджирите си и да ръмжат неспокойно. Те усещаха, че насам се приближават и други люде, а може би и те предчувствуваха опасност.

Дона влезе в къщи и се спря сред стаята с огнището. В ниската дървена люлка спеше малката й щерка. Тя бе и дала да бозае малко преди обед и детето бе заспало. Не знае то, малкото, нищо и за нищо не се тревожи. Дона се оглеждаше по стаята, като да търсеше нещо, сърцето й се бе свило, беше на възел вързано, и мислите й бяха разбъркани, неясни… Тя и преди си бе мислила много пъти какво ще стане, какво ще прави, ако нахлуят турци в селото, а сега нищо не можеше да измисли, да реши.

— Но чакай да видим що е — промълви тя със студени, засъхнали устни. — Те нема да паднат в селото като камък от небето… Ще чуем, ще видим…

Все пак тя търсеше с очи из къщата вещите, които бе наумила да вземе, ако станеше нужда да бяга: голямата вълнена пелена за детето и други пелени и дрешки за него, торба с брашно, сол… револвера — да и револвера; може да стане нужда… сама да тури край на живота си, може да падне в турски плен и какво тогава… смърт! Всичко това бе премисляла толкова пъти…

Двете кучета вън залаяха. Дона излезе. Не след дълго на площадката се показаха жени, натоварени с покъщнина, задъхани от умора, а по лицата им, погледите им, изкривени и размътени, се виждаше уплаха и отчаяние. Между тях кротко мигаше с очи някое конче, пръхтеше някое муле, виждаше се и някоя коза или овчица. Дона избърза срещу тия изплашени люде:

— Какво има, какво става?

— Ох, учителке! Загиваме си! Ох, учителке… — надигна се плач и вик.

Дона виждаше, че беше излишно да пита и разпитва. Между навалицата, която ставаше все по-голяма и прииждаше насам, тя видя и непознати жени, а това бяха дебрищанки. Приближи се към няколко от тия жени Дона и те сами започнаха, но, види се, не бе останал в тях ни глас, ни сълзи:

— Гори Дебрища… изгоре! И гората запалиха… Избиха мъжете! И аскер иде безброй, турци… Почерне нататък, по градския път… Целото село бега. Некои от нашите хванаха по горния път, а ние рекохме тука, в Рожден, ама те, аскерът, и тука ще дойде… Като облак иде връз нас!

— Е, може и да не дойдат турците чак тука… — опита се да отвърне Дона и повиши глас: — Недейте така, не се плашете толкова! Децата ви слушат, стегнете си сърцата!

Отдолу непрекъснато прииждаха жени, деца, виждаха се и мъже, около Дона се струпа цяла тълпа. И всички бяха вперили очи в нея, като че ли от нея очакваха спасение. Тя чувствуваше върху себе си тия погледи, пълни с няма молба, с нарастващ страх и отчаяние, и гърдите й бързо се освобождаваха от нейната собствена уплаха. Някоя от жените каза:

— Дойдохме тука, горе, учителке, в църквата да се скрием.

Дона рече:

— Не, не в църквата! Църквата нема да ни побере и нема да ни спаси. Аз ще ви кажа… Сега идете там, пред църквата, докато се съберат всички. Ето идат още люде.

— Що си намислила, учителке? — попита отдалеко Бабин.

— В гората ще идем — отговори Дона, но повече на струпалите се люде наоколо.

— В гората… в гората… — чуха се гласове като ехо. — В гората ще се скрием, учителката ще ни заведе…

Дона се запъти към къщи, да се приготви и тя, и всички тръгнаха след нея. Бабин се развика сърдито:

— Ама какво вие пък, рожденки, какво сте се дигнали да бегате, що не си стоите по къщите! Нема нищо бре, никакви турци не се виждат, що сте се уплашили… Връщайте се по къщите си, приберете там и дебрищани!

Никой не го слушаше. А по пътеката прииждаха все нови и нови жени, деца, мъже. Насам се бяха отправили мнозина дебрищани, дигнал се бе и целият Рожден. И се събираха всички не пред църквата, а пред къщата на учителката — чакаха я да ги поведе. По едно време тя излезе и се обади отдалеко на войводата:

— Ти не се карай на людете, жени са, деца повечето, ами прати двама-трима мъже да видят какво става нататък.

Бабин я погледна някак учуден, махна мълчаливо на един от другарите си и се спуснаха двамата по пътеката надолу, срещу върволицата жени и деца, които все още пъплеха насам. Дона се обърна сега към навалицата пред къщата й:

— Ето и войводата отива да види, а вие не стойте така, с товари на гръб, седайте там, приберете децата, ще почакаме да видим, имаме време. И не се плашете много, не плашете малките, ще се скрием в гората, бог ще ни запази…