Димитър Талев - Илинден

— Стойте сички! Тука ще браните жените си, децата си бре!

Чу се глух бумтеж. После още един. Най-сетне бяха гръмнали още по един път дървените топове. И това бяха последните им гърмежи.

А все повече въстаници бягаха към селото. Там се бяха дигнали високо нагоре бели облаци пушък — селото гореше.

Аскерът беше вече съвсем близу и до двете въстанически позиции — и при Надолец, и при Разполе. Почнаха да трещят бомби ту пред едната позиция, ту пред другата или пред двете едновременно. При всеки гръм в първите редици и по-надълбоко сред аскера се отваряха широки празнини, падаха по земята ранени и убити, но празнините веднага се запълваха.

— На нож! На нож! — викаше Иван Пенев и сам сечеше с кавалерийската си сабя в първите редици на аскера, изтичал на няколко стъпки пред насипа на окопа. Там загина той, набучен на турски щикове.

Наскачаха и други въстаници с ножове на пушките си, с ками и разни други острия, излязоха пред окопа и страшните косачи на Гьорета Павлев, размахаха коси и секири, а там пред всички въртеше дълъг ятаган йоле Ядрев. По-рядко се чуваше сега човешки вик или изстрел и само прегракнал рев ще се надигне, звън от стомана, глух, бърз шум на острие, което се забива в плът, тъпият шум на стъпки и падащи тела. Пред окопа настана страшна бъркотия, хлътна в самия окоп, премина отсам под неудържимия натиск на гъстата турска маса. Тук бяха избити много полянци от дружината на Гьоре Павлев, загина тук и Йоле Ядрев, и още мнозина други въстаници бяха убити или ранени.

Също такава страшна вихрушка се бе извила и над окопа на Разполе. Въстаниците тук бяха повече и по-добре въоръжени, аскерът прескачаше през цели грамади свои, турски трупове, за да стигне до окопа. Наскачаха и тук въстаниците с щикове, ножове и секири. Скочил бе пред насипа и Велко Скорнев и мушкаше на всички страни с ножа на дългата си манлихера, Борис Глаушев не излезе от окопа, но стреляше едно след друго в турската маса, цевта на пушката пареше ръцете му. Той пак посегна към патронташа си, опипа го цял, но нямаше вече нито един патрон по широкия кожен колан. Борис сложи пушката върху насипа пред себе си. Навред около него, на две стъпки пред него се водеше свиреп ръкопашен бой. Той притвори очи, а нозете му сякаш сами се подигаха — да скочи вън, да избяга от тоя ужас, стига вече! Ала не помръдваше и само опря двете си ръце по края на окопа. И едва помръдваше устни:

— Да издържа… ето тук, докрай…

Не ставаше нищо с него в тия безкрайни мигове. Той пак отвори очи: право към гърдите му беше насочен един дълъг, едва-едва полъскващ щик — Борис ясно го виждаше. В същия миг щикът се наведе рязко надолу и се заби в насипа. Борис дигна очи: Велко Скорнев бе ударил с пушката си насочения турски щик и в следващия миг той прескочи отсам окопа. Наблизу се чу креслив глас, някой извика на турски:

— Хванете го жив! Той е някой от главатарите им.

Борис погледна нататък: един турски офицер го сочеше със сабята си. В същото време върху Бориса се нахвърлиха неколцина аскери. Извлякоха го от окопа и го поведоха към градския път, но скоро се спряха. Огромна тълпа аскер пълнеше всичко наоколо, течеше на широка струя по пътя накъм селото. Борис се ослуша: въпреки глъчката на турската тълпа беше нЯкак тихо наоколо, не се чуваше ни пукот, ни вик, престанали бяха да гърмят и топовете, не се чуваха вече стройните тъжни звуци на тръбите. Далеко някъде по пътя за към селото изпукаха няколко изстрела, после още няколко. А наоколо се чуваше глух тропот на множество стъпки, подрънквания на оръжие, бърза, неясна врява на чуждия език. Един аскерин се спусна към него между оградилите го турци, улови го за празния патронташ върху сетрето му, разтърси го цял и викна през стиснати зъби:

— Комита, а! Комита!

Тогава Борис видя на земята малко по-нататък трупа на Кузман Велянов. Лицето на мъртвия беше цяло в кръв, но Борис веднага го позна.

Жените и децата от Дебрища и колкото бяха останали мъже в селото започнаха да бягат към гората, към Летница, още преди да го запалят турците с топовете си. Дойдоха ранени въстаници още щом почна голямата битка и разказаха какво ставаше по въстаническите позиции. Проточи се върволица накъм Летница — жени, деца, мъже, дигнаха и ранените от селото. А като почнаха да падат снаряди и да се палят къщите, тръгнаха вече всички към гората. Изоставиха уплашените жени домовете си, изоставиха непогребани и свои близки, избити сега от турските снаряди. Селото започна да гори откъм горната махала, после се запали и градската махала, премина огънят и в чаршийската махала. Едва тогава излязоха да бягат Ружа и тетка й Бисера с децата. Ружа не даваше да бягат досега. Не се знаело какво ще стане — защо да бягат? Тя беше в училището — там имаше ранени въстаници, — тетка й ходи на няколко пъти да я моли да бягат. Но дотича Блаже Рилков в училището и каза: