Димитър Талев - Илинден

„Лумлум! Лумлум!“ — чу се наново, глухо, изтежко, но сега два пъти едно след друго, види се, стреляха четири оръдия. „Рау-рау-рау-рау!“ — избухнаха и четирите снаряда пак в дола, та се виждаше как отскачаха камъни, пръст, изкоренени храсти.

— Не могат да ни стигнат! — зарадва се някой прибързано.

— Може и да не ни виждат, толкова далеко… — добави друг.

Следващите четири снаряда избухнаха на двайсетина стъпки пред окопите, та въстаниците се стреснаха повече от зловещия им вой, отколкото от трясъците им. Войводите се разтичаха:

— По местата си! Сички в окопите!

Долетяха нови четири снаряди, но избухнаха сега на петдесетина крачки зад окопа. Оръдейната стрелба продължи още доста време, но все така — снарядите избухваха пред окопа или зад него. Не се случи да попадне в окопа нито един. Стреляха полски оръдия и снарядите изхвърляха гейзери от камъни и пръст, а когато се случваше да ударят в някоя скала, трясъкът им беше оглушителен. Планината ехтеше цяла — по два пъти и по три пъти се повтаряше всеки гърмеж.

Въстаниците на Разполе се бяха изпокрили в окопа, само Иван Пенев стърчеше там, дигнал с две ръце бинокъла си. Сега страхът у всички беше голям — всички се чувствуваха безпомощни срещу страшната сила на снарядите, срещу невидимия враг. Някои трепваха и се привеждаха при всеки гръм, споглеждаха се пребледнели, а други неколцина бяха се свили ничком на дъното на окопа, запушили с две ръце ушите си. Борис Глаушев забеляза, че бе побледняло лицето и на Велко Скорнев, а и неговото сърце се бъхтеше високо чак до гърлото му. Те и двамата се усмихнаха на страха си и Велко каза:

— То е, че не можеш нищо да му сториш. Лети върху тебе отдалеко и ще те дигне цел.

А людете по окопа при Надолец пак бяха наскачали, сочеха с ръце, махаха, дигаха врява и чакаха все нови снаряди, за да наблюдават невиждано зрелище.

Те бяха малко встрани и до тях не можеха да стигнат топовете, които стреляха от полето. В разгара на стрелбата дотича там пак един от стражите по градския път.

— Къде са войводите? — попита той. Зачуха се гласове услужливо:

— Е ги, е… там. В другия окоп. Ей го Чендов, гледа с бинокъла. Там са те сега, там е зорът.

Тъкмо в това време избухнаха нови четири снаряди насреща.

— А бре, идете извикайте некого от войводите — каза четникът; той самият не се решаваше да отиде до другия окоп. И никой друг не се помръдваше. Зачуха се шеги:

— Хапе там… Мечка има там…

От окопа неочаквано скочи Любен Расков и се отправи към другия окоп с пушката си в ръка. Мнозина се загледаха учудени след него.

— Я го виж ти, гражданина…

Ала не бе направил Расков ни трийсетина стъпки нататък и тъкмо в тоя миг засвириха, завиха нови няколко снаряди. Избухна само един и се случи точно пред Расков. Ахнаха мнозина от окопа, видяха как се преметна той във вихрушка от камъни и пръст; в следващия миг изпопадаха наоколо части от тялото му, зина там цяла яма.

Сега се спуснаха неколцина нататък и пръв между тях беше четникът от предната стража. Чендов сам излезе от окопа и го попита отдалеко:

— Идат ли?

— Идат… и Четникът понечи да каже още нещо, но Чендов му махна с ръка:

— Стига, знам. Върни се при другарите си и като наближат, отстъпвайте насам.

Нямаше вече какво да се крие и прикрива: многоброен аскер пълзеше насам и по ридищата под Разполе.

За някое време оръдията престанаха да стрелят. Сега настана трескаво оживение и по двата окопа. Войводите пак изпратиха групи от по-старите четници да заемат теснините по градския път. С петнадесетте души, които заеха скалите отвъд реката, тоя път отидоха и Нешев, и Наумов. Мнозина от останалите по окопите въстаници дълго не можеха да се успокоят: едни разговаряха високо, махаха ръце, въртяха глави, други все оправяха мястото си в окопите, размахваха оръжието си, слагаха без нужда камъни по насипа. А имаше и такива, които често попоглеждаха назад, към селото. Борис Глаушев наблюдаваше тия жалки и смешни външни знаци на оживелия страх, но не можеше да се присмее никому; тъжно му беше за всички тия люде, за техния застрашен живот, а и неговото сърце туптеше бързо-бързо, блъскаше се в страх. Той се боеше не толкова за себе си, колкото за Ружа. Какво ли ще стане с нея? Настъпваше многоброен аскер от двете страни и въстаниците не ще могат да го спрат. Какво ще стане с Ружа? Той ще стои тук, трябва да стои тук и не може да й помогне. Но тя ще избяга в гората заедно с другите жени! Какво друго, какво друго…