Димитър Талев - Илинден

Борис нито помисли за детето си. То беше в мисълта му за Ружа, той още не можеше да го отдели от нея. Аскерът по ридовете отдолу се движеше бавно насам. Сива подвижна маса заливаше рид по рид, стичаше се по долищата, появяваше се по-близу, сякаш надигнала се вълна, и заливаше бързо следващия рид. Като алена пяна върху тая сива пълзяща насам маса ярко се червенееха фесовете на хилядния аскер, святкаха безброй искри на слънцето — натъкнатите ножове на турските маузери.

Турците, които идваха по градския път, се движеха по-бързо. Оттам се чуха и първите изстрели. Най-напред посрещна аскера предната стража. Скоро след това избухна нова стрелба. Стихна тя — започна още една, но и тя утихна. Зададоха се четниците от стражата и от двете засади — бягаха насам, като че ли турците бяха по петите им. Те се изкачиха до въстаническия окоп при Надолец и наскачаха вътре задъхани, премалели от умора.

— Близу са веке…

— Брой немат.

По целия окоп се понесе мълва: „Близу са… Брой немат…“

Но аскерът все още не се показваше, скрит по завоите на пътя зад отсрещните височини.

Тоя откъм Разполе се изкачваше вече по рида насреща, дето още се търкаляха насечените трупове на беговските и разделските турци. Оттам понякога ветрецът донасяше смрад чак до въстаническия окоп, а и сега се виеха високо по небето орли и други някакви птици. Като стигна билото на рида, аскерът започна да се спира и скоро се насъбра там голяма гъста тълпа.

По въстаническите позиции наставаха мигове на върховно напрежение. Престана и онова раздвижване на несдържана уплаха, сега всички стояха в окопите и гледаха напред, чакаха с примрели сърца. Заеха местата си и войводите — Чендов и Велко Скорнев останаха на Разполе, а Иван Пенев и Гьоре Павлев отидоха в окопа при Надолец. Тихо беше и по двата окопа — рядко ще се чуе тих говор или шепот, ще звънне някоя побутната коса.

Това притихване пред надигащата се опасност не продължи много. Кой би могъл да го издържи повече? Тогава скочи върху насипа на окопа Иван Пенев и тръгна по дължината му, сабята на лявото му бедро леко подрънкваше. Той се спираше пред всекиго от людете тук, питаше нещо, навеждаше се да вземе някоя пушка, преглеждаше я внимателно. Тръгна между людете си и Гьоре Павлев — усетил и той опасния час. Посъживиха се тук въстаниците, надигна се говор, дочу се смях. Гьоре Павлев викна, та се чу по целия окоп:

— Нема ли некой да попей бре? Или сички намокрихте бечвите си отзад!

Не се опита никой да запее, но по целия окоп настана още по-голямо оживление. Какво, най-сетне — още не беше дошло най-страшното!

По другия пък окоп започнаха с дървените топове. Както се бяха умълчали, някой каза високо:

— Ами що не им теглим на тия поганци отсреща по един топ?

И веднага, като че ли в това беше общото спасение в тая мъчителна борба със страха, дочуха се гласове по целия окоп:

— Верно бре? Що чакаме? Ей, топчиите! Гърмете бре! Вижте как са застанали агаларите, само това чакат…

Някои дори почнаха да се провират нетърпеливо по окопа накъм топовете. Казано беше, че дървените топове ще започнат да гърмят, когато се приближи аскерът на около триста стъпки, и те бяха така насочени, но Чендов премисли и реши да посъживи въстаниците.

— Я бре, топчиите! — викна той. — Пуснете им по един на тия мръсни отсреща!

Спуснаха се топчиите, а още толкова и от другите въстаници, да им помагат. Дотича и Кузман. Насочиха двата топа по-нависоко — приклякаха, премерваха се и най-после се намери, че са насочени право в аскера по отсрещния рид. Те бяха пълни, сипаха им сега повечко барут в малките вдлъбнатини, отдето се запалваха.

— Хайде, момчета — викна пак Чендов. — Единият и веднага другият!

Пламнаха, запушиха двете запалки, намокрени с газ.

„Дау!“ — ревна единият топ и подскочи на двете си колела. „Дау!“ — ревна и другият и също подскочи на колелата си. „Ззз“ — литнаха нататък двата къса желязо.

Всички дигнаха глави да видят колко турци ще изпопадат по рида насреща. Не падна ни един турчин; бяха насядали мнозина от тях по засъхналата трева там и нито се помръднаха да станат при гърмежите на въстаническите топове. Не бяха много силни тия гърмежи, а и железните късове не бяха стигнали до тях. Но топчиите тук започнаха усърдно да пълнят наново двата топа.

Като че ли бяха чакали гърмежите на гяурските топове, турците започнаха пак своето настъпление. Дадоха им знак тръби, които засвириха, но това не беше някакъв тревожен звук за пристъп; тръбите — може би бяха до пет или шест, стройно и мощно извиха някаква плавна мелодия, разделиха се звуците им на две партии и се запреплитаха, после се сляха в един мощен звук. Аскерът слизаше надолу по рида — плиснал и прелял нашироко по целия рид, бързо и нагъсто изпълни дола в подножието на Разполе, започна да се катери вече право нагоре. Тръбите продължаваха да свирят и странно звучеше тук мощната тъжна мелодия. Турците се приближаваха по цялата стръмнина към въстаническата позиция. Те се клатушкаха и сякаш се блъскаха един в друг, надигнали пушките си, на които лъщяха натъкнати ножове. Приближаваха се стремително, размахваха ръце, сякаш да посегнат към въстаническия окоп. И бяха страшно множество — хиляди, като че ли извираха от дълбокия дол под насрещния рид.