Димитър Талев - Илинден

Когато се върна отново в предната стая с ниско затегнат фитил на ламбата, жена му си бе легнала, но той знаеше, че не спи. Съблече се, духна ламбата и се вмъкна до жена си в общото легло. Тя негли спираше дъха си — да не усети той, че беше още будна, че беше толкова развълнувана и че го чакаше да й се обади. И той само това пошушна близо до лицето й:

— Не са наши.

Жената помръдна и попита също тъй шепнешком, сякаш да не ги чуе някой:

— Как тъй… Ами чии са… Учителят сега каза полугласно:

— Не ме питай повече.

Малко по-късно той усети в тъмнината как плачеше тя без глас, но някак с цялото си сърце, неутешимо. Те и двамата заспаха късно тая нощ.

Като излезе тая вечер Райко Кутрев от къщата на Лазар Глаушев, запъти се нагоре по същата улица, накъм горния край на града. Той вървеше бързо с младите си нозе, въпреки тъмнината и лошия калдъръм. Минувачите бяха редки, портите от двете страни на улицата бяха до една затворени. Беше ведра и топла пролетна нощ. Над широките, ниско надвесени стрехи трептяха ярки, едри звезди. Но такива бяха тия пролетни ясни нощи, че за късо време, докато младият човек извървя стотина или двеста стъпки, неусетно се промени всичко наоколо. Невидима зад стени и покриви, бе се показала иззад далечния хоризонт на изток пълната месечина. По цялото небе се разля сребристо-синя светлина и звездите до една потънаха в избистрилите се небесни дълбини. Варосаните кумини отдалеко се белееха по покривите, заблестяха младите лъскави листа по тополите, по кръстопътищата легнаха широки лунни петна и върху тях се разстлаха разпокъсаните черни сенки на дървесата. Райко Кутрев ускори още повече стъпки в засиялата нощ — девриетата 13 13 Деврие — нощна стража, патрул. сигурно бяха излезли вече и той не искаше да го срещне някое от тях: би го задържало, понеже ходеше в тъмнината без фенер, би го претърсило за оръжие, а той носеше в пазвата си револвер.

Когато младият момък навлезе в горната крайна махала, където къщурките бяха разхвърляни сред широки, пусти дворове и градини, той видя как бе лъснал тъкмо срещу него на изток сребърният диск на месечината. Младият човек зави покрай един ъгъл и се спря малко по-нататък до не много висока каменна ограда. Оттатък оградата се виждаше ниска къщурка с разперени стрехи. Две от прозорчетата й светеха. Наоколо не се виждаше жива душа, не се чуваше човешки глас и по околните дворове и градини. Някъде самотно полайваше куче, тихо прошумоляваше от време на време буйната млада шума по дървесата. Тук беше само светлата пролетна нощ. Райко Кутрев сложи двете си ръце върху оградата и въздъхна издълбоко; гъст, смесен аромат от треви, цветя и млада шума изпълни гърдите му. Той гледаше отсрещната къщурка, двете светнали прозорчета и чувствуваше как се надигаше в гърдите му сладостно вълнение. Дошъл бе тук, до тая ограда, близу до тая къща и вече не бързаше — хубаво беше да постои така, да се ослушва в нощната тишина, да погледа тия светнали прозорчета, да задържи по-дълго това сладко вълнение в гърдите си. После той тихо подсвирна. Още един път. Сега, докато стоеше в очакване, някакъв шум изпълни ушите му, светналите прозорчета насреща, а и други тук-там по околните дворища го гледаха като очи.

Той подсвирна още еднаж и по-нетърпеливо. Край къщата се мярна светлинка и пак изчезна; види се, оттатък се отвори и се затвори врата. Младият човек се приподигна с лакти върху оградата, сякаш да я прескочи. Иззад къщата насреща се показа бяла сянка и тръгна бързо насам. Когато навлезе в светлината на месечината, засия там фигурата на девойка и във всяко нейно движение се виждаше колко е млада, виждаше се как цяла гори в лунния блясък. Тя се спря на две стъпки от оградата и се огледа. Облечена беше в светла дрешка, а бухналите й коси светлееха като бял, едва-едва златист пламък, белееше се и лицето й, белееха се и ръцете й. После тя отеднаж мина до оградата, изправи се там задъхана и протегна високо двете си ръце. Младият момък алчно ги улови и ги усети в своите ръце, малки, нежни, студени. Той чуваше дъха на младата девойка, усещаше как цяла потреперва и се взираше в лицето й, като че ли я виждаше за пръв път. Тя беше много млада и много бяла, много руса, като да беше цяла изтъкана от лунна светлина, дори и зениците на очите й изглеждаха бледи, прозрачни, та се познаваха повече по блясъка им в сянката на дълги мигли. Двамата млади люде се гледаха мълчаливо и стискаха, галеха нетърпеливо, жадно ръцете си. После тя прошепна: