Димитър Талев - Илинден

Лазар си мислеше: „Ами ние грех вършим, като тикаме в ръцете му такава съблазън. Утрепан сиромах, секакви часове могат да дойдат за него, секакви нужди и ние ще седнем после да го съди…“ Но той сам бе сбъркал преди това с Баболева и не се реши да откаже на Кутрев, когато посочи той днес Наум Катранов за касиер. Лазар поглеждаше бедния учител със скрит интерес, но забеляза, че той гледаше спокойно купчините пари, все тъй мълчалив и някак по даскалски строг. Лазар рече:

— Да ги преброим, учителю. Да видим що ти предавам и що приемаш от мене. Ето и тука е писано, брой ти, учителю, аз съм ги броил.

Катранов започна послушно да брои парите, както малко преди това взе да си свие цигара. Внимателно прегледа и списъка, който бе съставил Лазар за внесените пари. Три онлука 8 8 Онлук — медна монета от десет пари, десетаче. останаха настрана от другите пари. Катранов ги посочи със сухия си, малко крив пръст и рече с тих, но внушителен тон, както приказваше с учениците си:

— Тия пари не влизат тук.

— Как да не влизат… — отвърна Лазар. — Погрешно си броил, учителю.

Катранов го погледна и сякаш питаше: погрешно ли? И взе да брои парите отново. Лазар махна с ръка, га спре:

— Ама немой бре, човече…

Катранов не искаше и да чуе. Той броеше парите с същото усърдие и съсредоточеност, както и първия път. Райко Кутрев стана и взе да се разхожда из стаята, поглеждайки час по час колегата си с весела усмивка. Търпеливо чакаше сега Лазар. Най-сетне Катранов привърши с броенето, но и тоя път се оказа, че трите десетачета са в повече. Той ги побутна още по-надалече от себе си и рече:

— Тия пари аз не мога да ги приема.

— И аз не мога да ги приема — отвърна Лазар. Те си беха с другите и не съм ги бъркал с мои пари.

Катранов подигна рамена — умиваше си ръцете от тая работа. Но Глаушев пак ги побутна към него и спорът продължи мълчаливо: побутна ги на свой ред и Катранов.

Тогава се пресегна Райко, взе трите парички и ги сложи в джеба на жилетката си.

— Утре ще купя с тех перо, мастило, хартия. Все ни са нужни.

Катранов прибра останалите пари в кесиите, опита се да скрие пълните кесии в джебовете си, но джебовете на панталоните и сакото му бяха скъсани. Лазар донесе една кърпа, вързаха кесиите в нея. Той се засмя — отворило се бе сърцето му към новия касиер:

— Носи ги тъй, даскале, открито. Никой нема да помисли, че тъкмо ти носиш толкова пари.

Наум Катранов само примига бързо-бързо и негли това беше усмивката му. Той взе и списъка, сгъна го внимателно и слагайки го във вътрешния джеб на сакото, който беше по-здрав, рече:

— Утре ще ти го върна. Аз ще си направя друг списък. Да не бъдат и двата у мене. Ще записваме и двамата какво влиза в касата.

— Но, учителю — започна Лазар, — да не мислиш, че аз немам доверие…

— Не, не — примига пак учителят. Моят списък ще бъде таен. Никой друг не ще може да го разбере. Така ще бъде по-сигурно.

Те си отидоха заедно с Райко Кутрев.

Наум Катранов скри парите в един долап още щом влезе в сиромашката си къщурка. Всичко мина, както всяка вечер, макар тоя път бащата да се прибра по-късно. Той най-напред изпита двете си по-големички деца по уроците им за другия ден, после всички измиха ръцете си и седнаха да вечерят — човек до човек около ниска софра; в скута на майката седеше вече и най-малкото от децата на учителя. Сърбаха всички с лъжици от една обща паница с рядка, постна чорба, късаха едри залъци студен черен хляб, бабата мляскаше шумно с беззъбата си уста. Майката топеше в паницата малки късчета от средата на хляба и машинално ги слагаше в зацапаната устица на детенцето, бялваха се там две зъбчета, детето често се задавяше и тя го потупваше по тясното гръбче с привично движение. Бащата също поднасяше лъжицата към устата си след всеки залък, а междувременно следеше със зорък, покровителствен поглед дали беше всичко в ред на трапезата. Час по час ще каже:

— Клименте, яж по-полека. Надеждо, подай бардучето на баба си. Не чуваш ли: хълца.

Или пък ще остави лъжицата си, ще отреже филия хляб и ще сложи там, дето се е свършил хлябът. На трапезата не се говори — ще се чуят една или две необходими думи, или пък сънливото проплакване на ситото вече бебе. До лакътя на Климента е чучнала мършава, шарена котка на бели и черни петна, побутва го с глава и тихо, едва чуто мяучи. Климент топва залъче в общата паница и го слага пред котката. Тя го взема с уста и се отстранява към вратата, разтърсва залъчето да го разкъса, върти глава ту на една, ту на друга страна, в тишината се чува как шумно дъвче и похърква.