Димитър Талев - Илинден

— Пшшшт! Пуста да останеш… — замахва бабата към нея сърдито с лъжицата си; тя мрази котката, преследва я и макар да е доста глуха, дочува неприятния шум, който прави животното. А котката спокойно дояжда залъчето си, облизва се и пак се връща безшумно до лакътя на Климента. И пак го побутва с глава.

Вечерята бе привършена бързо. Само бабата дъвчи още последния си залък. Майката сложи бебето в дървената люлка и започна да раздига трапезата; Климент и Надежда й помагаха. Надежда помете стаята, метлата беше преголяма за ръцете й. Малко по-късно трите по-големички деца излязоха на двора; придружи ги старата баба — да не се уплашат сами в тъмнината вън. После майката постла на горния край на стаята голямата постеля за трите деца, а от другата страна на люлката — друга, по-тясна постеля, в която спяха те двамата с учителя. Бабата отиде да спи в малката готварничка. Децата се приготвиха за спане — съблякоха горните си дрешки и само Надежда измъкна от един долап в стената избеляла, окъсяла рокличка, която й служеше за нощница. После се изправиха пред иконостаса в ъгъла и се прекръстиха по три пъти. Легнаха си едно до друго на обща възглавница — Климент на единия край, Надежда на другия, а в средата между тях по-малкото им братче. Те се покриха през глава с общата покривка, но скоро се чу изпод покривката сподавен кикот и тихо проплакване — двете момчета щипят Надежда и се кикотят.

— Шшшт! — надигна се към тях бащата. — Ха се открийте, открийте се веднага!

Децата откриха главичките си престорено сериозно, зачервени, двете по-големи жумят — негли заспиват вече, а по-малкото още не умей да се преструва и току примигва като баща си.

— Заспивайте вече, късно е — чу се отново гласът на учителя, тих, но настойчив.

Децата стихнаха. Жената на учителя приспа най-малкото и сама се готвеше да си легне; в къщата на учителя се лягаше рано. Той каза:

— Ще влеза оттатък. Имам малко работа. Ти легни си…

Жена му не се изненада — той често влизаше след вечеря в съседната стаичка и до късно поправяше тетрадките на учениците си или се занимаваше с друга някаква своя работа. Тя се отнасяше със страх и почит към необикновената работа на мъжа си: то не беше да ореш или да копаеш, нито да биеш с чук, а с ум се бореше учителят; той самият бе се учил цели десет години и познаваше всички тайни на науката. На времето всички се учудиха и най-много тя самата се учуди, когато избра тъкмо нея за своя жена; тя не знаеше нито да чете, нито да пише, беше сиромашка, дребничка, но работлива девойка, сърцето й беше изпълнено и досега с почит и благодарност към учения човек, който стана неин мъж. А животът ставаше все по-труден, през година, през две се раждаше дете…

Наум Катранов взе от долапа кърпата с парите, откачи от стената малката газена ламба, бутна вратата и влезе в съседната стаичка. Това беше още по-малка стаичка с тесен миндер край цялата отсрещна стена, с бели завески на четирите прозорчета — едно до друго над миндера, с разкривени черчевета и две пукнати стъкла, грижливо залепени от учителя с бяла хартия. Подът беше постлан с пъстър, доста изтъркан килим, останал още от майката на учителя. Сложена беше сред стаята кръгла триножна масичка и около нея — четири новички стола, изплетени с пъстър камъш, на варосаните стени вляво и вдясно бяха симетрично окачени по няколко пожълтели и потъмнели портрета и ярко нашарени картички. Тук беше гостната на семейството, тук се отделяше учителят да се занимава със своята работа или понякога да прочете някоя книга. Скрит тука, Наум Катранов преди известно време прочете една след друга забранените книги „Записки по българските въстания“ и „Под игото“. Когато прелистваше страниците на тия книги, ръцете му трепереха, а още повече трепереше сърцето му. Тогава той причака насаме в училищния двор по-младия си другар Райко Кутрев и му рече със своя наставнически тон, но и необикновено развълнуван:

— Пръв дълг на всеки човек е да работи за полза на своето отечество; по-голям дълг е, отколкото към деца и семейство. Нашето мило отечество е в робско тегло и мрак. Приемете и мене, Кутрев, в редовете на народните борци, да бъда и аз полезен с моите скромни сили и доколкото мога.

Кутрев не се изненада, че тъкмо към него отправяше Катранов патриотичния си призив: съществуването на Организацията не беше вече тайна за преспанци, и че той, Кутрев, е между първите в нея. Но той никога не бе и помислял да привлече другаря си Катранов за организационна работа — тоя свит, мълчалив, обременен с тежко семейство учител, който ходеше по земята като без душа и живееше само със своите си грижи. Два дни по-късно Кутрев го затвори в една от училищните стаи след учебните занятия, извади от пазвата си бял, лъскав револвер и го закле върху него с клетвата на народната организация. За втори път потрепера сърцето на Катранов, но сега, изглежда, и Райко Кутрев усети какво треперливо беше неговото сърце. Той му даде да прочете скришом няколко стари, изпокъсани броеве от „Възстаник“ и „На оръжие“, даде му и две писма, които преди време Лазар Глаушев бе получил от Щип; по това време в Щип бяха учители Гоце Делчев и Дамян Груев. В тази същата стаичка Наум Катранов бе чел тогава изпокъсаните хектографирани листове, двете писма и бунтовните им думи бяха влезли като огън в неговата мисъл, в плахото му сърце.