Димитър Талев - Илинден

— Тука е друго нещо, Лазе… друг живот. Събрал се народ откъде ли не. Само от нашите места колко има! И отсекъде, от цела България. Голем град, гледай що народ ходи по улиците. И работа има за сички. Сичко ново се прави. Чиновниците… те пък така лапат. Ами офицерите! Пара тече. Само който го мързи да работи, само той ще гладува. Тука хората са по-будали, не се пазарят ого. Нели знайш как беше в Преспа… Умираме с нашия занаят. Спре, Ама тука… аз пак, рекох си, него. Тръгна. Новите съдове, ама и без бакър не може. Най-веке тепсии, ама и не само тепсии. Селяните купуват котли, тенджери и сичко, още не са свикнали с новите съдове. Бакърът ти готов, само чукай. С Благоя и Стоичко глава не можем да дигнем. Имаме и двама чираци. Той и Стоичко ни беше калфа, ама го бива. Харесаха се со Цона и ни стана зет. С мене живей… в двора им направих две стаички. Аз, нели знайш, направих си къща. Место имам осемстотин метра. Тука е, наблизу. На Опълченска улица.

Да пием още по едно? — Лазар отказа, а Кочо продължи: — Тука не е Преспа, Лазе, тука хората живеят по-добре.

Като излязоха вън, беше вече тъмно. Светеха на често улични фенери, осветени бяха и много от дюкяните по двете страни на улицата — кръчми, бакалници, млекарници, бозаджийници, бръснарници. Двамата братя вървяха още някое време, свиха по „Опълченска“ и скоро влязоха в широк двор с ниска ограда откъм улицата. Насреща, в дъното на двора, светеха прозорци и се виждаха там ниски постройки. Кочо поведе брат си нататък.

— Голо место беше тука. Ето, три къщи направих, И Благой живей тука с децата, и зетят…

Отвори се вратата, показа се там, в светлината, Раца, Лазар веднага я позна. Тя се зарадва на девера си и ту се смееше, като криеше с шепа изпочупените си зъби, ту извиваше на плач:

— Е, добре дошъл! Как е Ния? Манда, Нона? Дали си видел некого от моите там? Забравихме се, брате Лазаре, загубихме се… Жал ми е за Преспа, Лазе!…

Тя беше застаряла, но и сега в полите й се гушеха две деца — по-големичките й внучета. Показа се и Царева, вече израснала мома, и се ръкува с чичо си със зачервени бузи. Дотърча и Цона с малко дете в ръцете си, и тя като майка си някога. Раца измъкна отнякъде и най-малкия си син — Стоян, — който бе им се родил тук, в София, доведе го за ръка да се поздрави с чичо си.

— Пусни ме, мамо — дръпна се детето. — Аз сам… Скоро довтасаха Благой и Стоичко. Дойде и Благоевата невеста — дребна, млада женица и цяла руса, Малката стая, с нисък, синьо боядисан таван се изпълни с люде. Лазар попита за Кирила — втория Кочов син.

— Хе — тръсна глава обидено Кочо. — Той не живей у нас… Коконата му не ще да живей в Ючбунар!

— Их пък ти! — набърчи чело Раца. — Къде ще живеят те тука… в тая теснотия!

— Аз и нему къща ще му направя! — похвали се Кочо и кривна врат: — Ама не щат те тука… Големци!

— Ами Стефан? — попита Лазар за третия Кочов син.

— Той — набра дебелата си гуша Кочо, — ами гой во Военното училище! Там живей, Догодина — офицер ще стане!

Това беше, види се, най-голямата гордост на Кочо, Ядоха и пиха сито и шумно, После въведоха Лазара в друга стая през тясното ходниче — в гостната, дето имаше и едно желязно легло, в което преди това никой не спеше. Сега леглото беше приготвено за него с чисти чаршафи и възглавници, с червен копринен йорган. В средата на стаята имаше кръгла триножна маса с покривка и албуми за фотографии и илюстровани картички, сложена беше там и висока ламба с пъстър стъклен глобус, която сигурно никога не се палеше. Наоколо бяха наредени нови виенски столове, в ъгъла светлееше голямо огледало с позлатена рамка, по стените бяха окачени пак фотографии и илюстровани картички, а на пода беше постлан нов преспански килим, види се, от чеиза на Раца — не бе го виждал той преди.

Лазар дълго не можа да заспи, макар да беше уморен. Къщата скоро утихна, но някъде вън, на същата улица или по-нататък, се чуваше някаква музика. Това беше, значи, София: навалицата на гарата, после широкият площад, широката едващо очертана улица към града, новите големи сгради в града, джамията, после тия многобройни улици на Ючбунар, калта, безбройните дюкяни, магазини, работилници, навсякъде гъмжило от люде, брат му Кочо, тая далечна музика в късната нощ… Той се радваше, че е в София, но тая радост оставаше някак празна, ненаситена, бе я донесъл в себе си, в своя копнеж за българската столица, който оставаше незадоволен. Това, разбира се, не беше цялата София — какво бе видял той от нея, само няколко улици в тъмното… Но ето брат му Кочо и неговите люде също бяха станали по-други, та и Раца дори. Никога Кочо не беше бъбрал толкова, не беше се хвалил толкова, преди той не пиеше и ракия. Лазар не беше се виждал с тия свои люде осем години, те се отнасяха към него като към гост, но все пак те бяха се променили някак. Бяха станали по-свободни във всяко нещо: по-отпуснати, по-небрежни. Живееха, види се, по-безгрижно, Кочо, изглежда, бе позабогатял. И може би това беше всичко, че тук нямаше страх от турци, нямаше и никакъв друг страх в живота на тия негови люде. Това беше хубаво, но все пак…