Димитър Талев - Илинден

От връх Пирин планина отчаян глас се чува,

Македония плаче:

— Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо, блуднице вавилонска!…

Русийо, мила сестро, ела ми ти на помощ…

Ала дядо Иван се върна отново в земята си. Кога ли ще премине той пак Дунава?!

По едно време пак се чу за някаква въоръжена чета по Железник. Появи се тя и по другите планини около Преспа. Селяните от планинските села я хранеха и криеха. Уби тя двама турски деребеи — докараха ги в Преспа, видя ги цялата чаршия. Но после се загуби и четата, изчезна някъде, види се, премина отвъд новата граница.

Дошло бе ново време за Македония. Трябваше да се започне нов живот, нова борба. Ала не знаеха как да започнат, как да поведат новия живот дори и такива люде като Лазара Глаушев. Объркан, разтъжен, както всички, той въздишаше:

— Да можех да отида поне до София… Да види що става там…

Едва през пролетта на 1894 година, след като разпродаде житото, което бе успял да посъбере и предната година, той можа да сложи в пазвата си една кесийка с няколко жълтици, остави в дюкяна Атанаса Кривио и тръгна. Имаше път през Битоля, Прилеп, Велес и после през Кочани или през Крива паланка. По една неделя път с коне и с железницата до София.

Лазар пристигна в София късно следобед. Като питаше едва ли не на всеки кръстопът, най-сетне намери улица „Нишка“ и се спря с торба на рамо, една кошница в ръка пред бакърджийския дюкян на Кочо. Ранният пролетен ден, кишав и студен, вече гаснеше. Кочо погледна брат си и като да не го позна, но после се усмихна:

— Я… Лазар!

Още по-учуден се загледа в него Лазар, току-що прекрачил прага на дюкяна, Кочо стоеше насреща до висок тезгях, облечен в европейски дрехи, с неголяма престилка от зацапан син док върху сетрето му, гологлав, но вече с окапала на темето и гъсто прошарена коса; той имаше съвсем граждански вид и беше много надебелял. Побърза да се приближи най-напред Благой, вече над тридесетгодишен мъж, слабичък и доста дребен, като майка си.

— Добре дошъл, чичо — протегна той зацапана ръка и току се обърна към дъното на дюкяна, дето бе застанал друг един млад мъж с кръгло червендалесто лице: — Чичо ми Лазар…

Приближи се и червендалестият усмихнат, с пълна уста бели, гъсти зъби и също се ръкува:

— Добре дошъл…

Кочо забързано свали престилката, сложи на главата си плитък калпак от агнешка кожа и с връхче на дъното, поозърна се:

— Затворете, като стане време… Ние ще излезем… — После той сякаш изеднаж се сети, кимна с глава към червендалестия: — Нашият зет… Стоичко, Мъжът на Цона. — И добави някак високомерно: — Тукашен е той… шоп.

Двамата братя излязоха заедно и нагазиха в дълбоката кал на улицата. Кочо взе кошницата от ръката на Лазара, да му помогне. В привечерния здрач се простираше далеко нататък дълга чаршийска улица, чуваше се шум и тропот на железарски, тенекеджийски работилници: между дългите редици стари, ниски сгради се виждаха и нови, повечето по на два ката и също с разни дюкяни и работилници на долния кат. Кочо поведе брат си по доста оживената улица и на няколко пъти го попогледна учуден: гледай го ти — свитият преди, предпазлив и затворен Кочо сега се движеше свободно, самоуверено между минувачите, изпъчил напред корема си. Вървяха те дълго из рядката размазана кал, сетне излязоха на друга, много широка улица, също потънала в кал, свиха по нея, но не след дълго завиха пак нагоре, по друга, по-тясна улица. Едва разменяха по някоя дума — Лазар беше уморен, а Кочо и не знаеше как да почне разговор. — Това тука е Ючбунар… сичко наоколо. Лазар кимна мълчаливо с глава, премести торбата си на другото рамо, след малко по-старият брат пак се обади:

— Това е Пиротска улица, — После пак: — Тука сме повекето македонци.

Лазар се оглеждаше по многобройните тесни и кални улици, които пресичаха „Пиротска“, по ниските къщурки и често разградени дворища нататък. Това ли е София?! Улиците в Преспа бяха по-чисти, само людете тук са повече и все някак забързани…

— Да влезем тука… — рече Кочо и хлътна в една кръчма.

Лазар се сепна за миг и го последва. Кръчмата беше пълна с люде; седнаха и те двамата на малка масичка край стената.

— Ти откога… в кръчма… — не се сдържа Лазар, Кочо се усмихна снизходително. После рече:

— София… тука е София. Не е като Преспа, да не смейш да влезеш в кръчма. Тука сички… Дай две шишенца — махна той на кръчмаря и пак се обърна към Лазара: — И той е нашенец. От Тетово.

Лазар пи неохотно от ракията, макар да се разливаше тя на топли вълни през тялото му. Кочо изпи три шишенца и се разбъбра, та Лазар колкото го слушаше, толкова и се учудваше на приказките му.