Димитър Талев - Илинден

На другия ден беше неделя. Още рано се събраха пак същите люде, донесла бе децата си и Благоевица, дойдоха и някакви съседи, съседки.

— Да видим нашенеца… да видим госта… Е, що има, що нема там, в Турско, по нашите места…

Всички бяха прокуденици от Македония. И колкото бяха различни, толкова и си приличаха по нещо, което Лазар не можеше да долови напълно. Всички обичаха да се попохвалят; всички бяха премного доволни, безгрижни, смели; всички искаха някак да се покажат. И защо питаха някак отдалеко за Турско — не беше ли там родното им място, нямаха ли там свои близки люде, дали бяха забравили вече тамошния си живот? Е, да — те бяха по-щастливи сега, далеко беше за тях Турско… Раца и щерките й сложиха за закуска цяла трапеза, поканиха и надошлите съседи. В Преспа се закусваше на крак или дори и никак не се закусваше сутрин. Някъде би камбана, но никой не спомена за църква, за празник. Говореха повече за работата си — виждаше се, бяха все занаятчии, бакали, търговци и все тъй, всеки искаше да покаже благополучието си, хитрината си, безстрашието си. Дали наистина бяха успели всички в тукашния живот, както искаха да покажат? Наистина бяха успели, повече или по-малко, тия занаятчии и дребни търговци в новия голям град, но още повече искаха да се покажат — да не би да помисли някой, че са сбъркали, като са дошли тук, или че не са били достатъчно умни и предприемчиви. Дошли от разни краища на Македония, те бяха позабравили робската нищета и неволя, гледаха отдалеко на някогашния си живот, дори и когато се заканваха гневно на султана и на всички турци. Лазар си мислеше: „Те никога веке нема да се върнат в Македония…“

Двамата братя излязоха да се поразходят до обед. — Да видиш Софията — рече горделиво Кочо, като да беше цяла София негова и сега искаше да я покаже на своя брат от Турско.

Той беше облечен в по-нов костюм от сливенски шаяк, с бяла риза и яка без връзка, обу лъснати обуща с ластик, сложи нов калпак, някак малък за глаушевската му глава.

— Да беше махнал тоя фес — рече той на Лазара. — Имам аз и друг нов калпак. Ще те помислят за турчин. Рацо, дай другия калпак!

— Не, не — отказа живо Лазар. — Харно ми е така. Нели не съм турчин? — Кой знай защо, но не искаше да се раздели с феса си, и дори каза някак предизвикателно: — Аз пак ще се върна там, защо ще сменям капата си…

Беше светло пролетно утро, слънцето бързо се провираше между разпокъсани, бели облачета, пръснати по цялото небе. Стъпка по стъпка Кочо и Лазар се измъкнаха от калните улици на Ючбунар и излязоха към джамията. Оттук започваше друга София — по-чиста, по-хубава, по-богата. Много от улиците бяха постлани с чист, равен калдъръм, виждаха се нови, големи сгради. Свиха към двореца… Лазар усети как се разтуптя сърцето му, като че ли му предстоеше среща със самия княз на България. Видя и гвардейците, застанали неподвижно пред високата княжеска порта, и сам почувствува сега гордост и умиление, страхопочитание дори към всеки прозорец на тайнствено затихналата и толкова голяма къща. Кочо се запъти нататък. Лазар попита бързо:

— Пущат ли натам?

— Хе! Покрай самия дворец ще минем. Сичко се вижда вътре. Като се роди престолонаследникът, сички минахме през двора. От едната врата през другата, целият народ…

Минаха по „Цар Освободител“. Пъстра празнична тълпа се разхождаше по двете страни на булеварда. Като стигнаха на края му и се разкри оттук широк простор, Кочо замаха с ръка нататък:

— Това сичкото… хей, чак там и там, виждаш ли, ще бъде градина. За разходка, да се разхождат там софиянци.

„Ето истинската София“ — мислеше си Лазар. Каквато си я мислеха всички там, в Преспа. Дворецът, гвардейците пред вратата му и това — да минеш свободно край самата му ограда, през двора му… Тая широка улица, големите нови сгради по нея и това празнично облечено множество от жени, мъже, офицери в блестящи униформи…

Двамата братя свиха към съседните улици. Чисто беше тук или поне тротоарите бяха покрити с плочи. От двете страни на всяка улица се издигаха нови, хубави къщи по на кат и половина или два ката, сред градини и дворове с железни огради или боядисани стобори. Тихо беше тук в празничната утрина. Кочо се спря пред една желязна врата и се изкашля.

— Тука живей Кирил — рече той и побутна тежката врата. Изкашля се пак и се извърна към брат си: — Къщата е на жена му. Харно се нареди той… далеко ще отиде. Хайде да влезем — подкани той, но сякаш не му достигаше смелост.

Минаха един след друг по широка пътека, постлана с плочи, между две ниски стени от окастрена зеленика, Качиха се по пет-шест стъпала. Кочо почука колебливо, Излезе слугинче с надиплен сукман.