Димитър Талев - Илинден

— Тука ли си е Кирил… Слугинчето поизгледа ранните гости.

— Няма го. Излезе. Госпожата е тук. — То се по-отдръпна от вратата: — Заповядайте. Сега ще кажа на госпожата.

Въведе ги в гостната стая и веднага изчезна някъде, И тук имаше кръгла маса сред стаята, албуми и фотографии навред, но всичко беше по-богато, по-натруфено — наоколо ниски кресла с тъмночервен плюш, по прозорците тежки, двойни завеси, та въпреки светлото пролетно утро вън — в стаята беше доста тъмно. Двамата братя седнаха близу до вратата. На стената отсреща се ширеше голям, рисуван портрет в широка тъмночервена рамка. Оттам гледаше строго към шестдесетгодишен мъж с ниско надвесени вежди, бели, поокастрени мустаки и двойна гуша, увиснала над бялата му яка с широка черна връзка.

— Баща й — продума Кочо полугласно. Поогледа се и продължи още по-тихо: — До гуша е в пари. Под лихва дава… Двайсет, педесет и кой знай колко на сто. Се со шопите тука, около София. Кожи дере…

Зад вратата се чуха бързи, леки стъпки, шумолене на рокля. Влезе бързо, на пъргави нозе млада жена а кръгло, бледо лице и високо дигнати коси, с широки, опънати рамена. Двамата мъже се приподигнаха на креслата си, тя им подаде редом ръка, но не трепна ни мускул по лицето й, приликата й със стария господин от портрета насреща беше видима.

— Кирил не е тук — каза младата жена и седна леко на едно кресло срещу тях двамата. — Отиде на събрание и сигурно ще закъснее.

На гърдите й проблясваше златна брошка с пъстри камъни, по ръцете й святкаха пръстени. Кочо рече, без да я погледне:

— Това е Лазар. Брат ми Лазар.

— Ах, да… — кимна едва-едва Кочовата снаха и нищо повече не каза, а само попоглеждаше феса на Лазара.

Настана мълчание. Лазар се обърна стеснено към брата си:

— Ами ние да си вървим… щом Кирил… Станаха и двамата, стана и снахата и едвам сега се посъживи:

— Много съжалявам, че Кирил… Аз ще му кажа, че сте дошли. Вие — обърна се тя към Лазара и кимна важно с глава, сякаш откриваше някаква неизвестна истина. — Вие от Македония пристигнахте, нали?

— От Македония — рече Лазар.

Едващо излязоха те на малката площадка, младата госпожа затвори вратата след тях. Мълчаливо слязоха един след друг по стъпалата. Кочо се поогледа, поизкашля се срамежливо и започна:

— Малце е горделива… Богатска щерка. Излязоха на улицата. Кочо — пак за снаха си, в нарастващо раздразнение:

— Не стъпва у нас. Взе ни сина и… Само едно не мога да ти простя, вели на Кирила: че си македонец. Ами! Кучка.

— Как тъй! — отвори широко очи Лазар. — Що като е македонец!

— Ех! — махна презрително с ръка Кочо. — Не ни обичат тука некои. Мислят, че сме дошли на главата им. Ето, снахата ми…

— Гледай ти… — присви устни Лазар с огорчение.

Двамата братя мълчаливо наближаваха улица „Раковски“. Лазар на няколко пъти погледна брата си изкосо. Ето някогашния, преспанския Кочо; облечен в нови, алафранга дрехи и с калпак на главата; позасрами се той поради снахата, омърлуши се.

Изведнаж срещу тях се втурна цяла тълпа възбудени, уплашени мъже, изпълни цялата улица. Лазар и Кочо се заозъртаха изненадани, спряха се там, тълпата мина край тях, между тях, някой извика продрано:

— Долу тиранинът! Долу Стамболов!

— Стойте!… Не бягайте, братя! — викаше друг и сам бягаше нагоре.

Пред двамата братя улицата опустя чак до другия край.

— Що става! — огледа се Лазар слисан.

— Партизани… Викат против Стамболов. Хай да му се не види! Как попаднахме тука…

Иззад ъгъла насреща изскочиха двама конни стражари и завиха по улицата насам, размахвайки голи шашки. В същия миг една врата се отвори и млад, гологлав мъж дръпна Лазара за ръката:

— Скоро влизайте тук!… Ще ви пребият…

Те влязоха и тримата във вратата, младият човек бързо я затвори. Веднага след това конете на стражарите изтропотиха по паважа пред вратата и ясно се чу запъхтяното им дишане.

— Ама каква е тая работа! — подигна пак рамена Лазар. — со саби…

— Ти, чичко, от Македония ли си? — попита непознатият.

— От Македония…

— А тук пък е свободна България — усмихна се горчиво младият човек. — Ако не бях ви дръпнал тук, щяха да ви прегазят с конете…

Още рано следобед дойде в бащината си къща Кирил Глаушев. Прегърна чичо си и беше видимо смутен, но бързо се съвзе. Той бе възприел и бе навикнал да се държи по един определен начин и тъкмо това личеше в държането му — като че ли беше предварително обмислено всяко негово движение, всеки поглед и дори всеки звук в гласа му. Да — той трябваше да бъде винаги спокоен, сдържан, хладен. За едно късо време, след като свърши Висшето училище, той се издигна бързо в средите на консервативната партия, ожени се също тъй сполучливо и сега очакваше партията му да дойде на власт. Със същата сполука бе възприел всички привички и склонности, всички правила и закони на новата си среда, но ето в някои случаи избиваха и през новата му кожа предишните негови привички и склонности. Той се смути пред чичо си Лазара поради жена Си, пък и поради целия си нов живот — имаше нещо в живота му, поради което неговата съвест проявяваше прекалена чувствителност. Но най-сетне нямаше защо и той да бъде бакърджия като баща си и брат си! Ала ето понякога в новия си живот се чувствуваше като препасан с корав корсет и пристегнат до задушаване.