Димитър Талев - Илинден

— Това е Селим бей… Синът. Ама е лют! Баща му, Кемал бей, е кротък човек, а тоя — папапа! — разтърси тя края на дрешката си отпред. — И сестра му Атидже е люта, ама беицата…

Борис задърпа майка си и проплака:

— Хайде, мамо… да си вървим… По-скоро… Едва когато излязоха на улицата и останаха сами, тетка Манда се разприказва. Тя рече сърдито:

— Какво излезе… Уж на гости ни поканиха, пък то работа ни дадоха беиците! — И се обърна към Ния: — Какво ще правиш сега с това платно?… Лесно ли се ткай сто аршина тънко платно… с кенари, с коприна! Ти не си сега толкова здрава, а и Лазе нема да те остави. Турска работа!

— Не можех да им откажа. Да не намразят Лазара — рече след късо мълчание Ния и продължи: — Аз наистина не мога веке такава работа. Немам сила. Ще го дам на некоя по-опитна жена. Те ще си платят, нели казаха. И аз ще го наглеждам да им излезе хубаво. Как ще им откажеш…

Тесните и криви улички в турската махала се бяха изпълнили с предвечерни сенки между плътно затворените порти и високите стени на дворищата. Тук-там между стените или по кръстопътищата лежаха широки оранжеви слънчеви петна, в оранжеви пламъци горяха клоните на надвесени над улиците дървеса, на високите тополи по затворените дворища и градини. Пламтеше цяло и бялото минаре на една джамия наблизу. Трите жени срещаха все повече турци, които се прибираха по домовете. Не изкриви никой към тях лош поглед — виждаше се, ходили бяха гяурките на гости в дома на някого от събратята им. Борис непрестанно подръпваше майка си за ръката, а и жените сами ускоряваха все повече стъпките си. Изеднъж Нона се заозърта уплашена:

— Ами ние… Веке откога вървим и още не сме излезли от турската махала!

— Ауу! — нададе сподавен вик и Манда. — Ами ние сме се загубили! По тия улици не сме минавали… Ето тука, тая чешма на ъгъла, не сме…

Те наистина бяха объркали пътя си — турската махала беше цял лабиринт за тях със своите безброй криви, тесни улички. Детето чу гласа на майка си:

— Е, нема да ни изедат най-сетне… — И тя спря първия срещнат турчин — около петдесетгодишен човек с побеляла, кръгло подстригана брада. Ния каза:

— Прощавай, ага… ние сме се загубили… Лицето на турчина просия от добродушна усмивка, но той, според турските нрави, не поглеждаше чуждите жени, а спря замаян поглед върху детето и поклати глава:

— Виждам, виждам, че сте сбъркали. Ето оттука ще се върнете и после право надолу… Ама чакайте, аз ще ви покажа. — Поведе ги мълчаливо и на един кръстопът по-нататък посочи с ръка: — Ето… право надолу.

Той пак се усмихна на детето, цялото му лице се набръчка и само очите му весело сияеха. Мълчаливо се обърна и се отдалечи. Борис стискаше здраво ръката на майка си и докато вървяха нататък, на два пъти се обърна да погледне турчина. Ния го подръпна за ръката:

— Побързай, дете…

Малкият вървеше разсеян, с натежали стъпки. Мислеше за страха си от турците, за убитите селяни, които видя преди време в притвора на старата църква, за кадъните, за Селим бея, когото срещаше за втори път, за Лейла, за белобрадия турчин, който им посочи пътя. Напираха да се изяснят тия забъркани мисли в детската глава, тежаха и в малкото сърце неизяснени още чувства. Духът на детето растеше и зрееше в тревога, в гняв и отвращение, в тъга и обич.

В това усилно време за целия народ в Македония и Лазар Глаушев водеше тежка борба за своя залък. Георги Баболев и Таки Брашнаров бяха взели в свои ръце търговията с жито по цяло Преспанско и Лазар, както и другите житари и брашнари в Преспа, трябваше да изкопчват между пръстите им по нещо за себе си. Лазар не печелеше повече от четиридесет до петдесет лири годишно, а от тия печалби се прехранваше и Атанас Кривиот; не бяха много тия пари по това време, когато брашното стигна до три гроша оката. В тежък час прибра Лазар в дюкяна си Атанаса Кривио, нямаше работа за двама души в празния дюкян, но той прибра стария си другар поради сиромашията му — със сълзи на очи му призна бедният човек, че от два дни не бе имало в къщата му ни щипка брашно. Сега Атанас го гледаше все в очите и еднаж му каза:

— Благодарен съм ти, бачо Лазаре. Не ме остави да загина от глад.

— Немаше да умреш от глад, Атанасе, и без мене. Як човек си ти.

— Як… Един аргатин сега взема по три-четири гроша на ден. Една ока брашно не може да купи. А къде аз с моята крива нога.

— Не си забогател и при мене.

— Не съм. Ама барем и гладен не съм с тебе.

Така се живееше по тия години в Преспа. Един аргатин ще работи цял ден за една ока брашно, а и не може да работи всеки ден. Преспанското поле не беше престанало да ражда хляб, но Баболев и Брашнаров събираха всичко и пращаха цели кервани по Албания и чак в Гърция.