Тери Пратчет - Цветът на магията

— Ти си съвършено луд — дрезгаво каза Ринсуинд, като се мъчеше да запази равновесие, докато корабът набираше скорост. Обърна се, когато единият от хелонавтите се опита да прескочи разстоянието, което делеше „Пътешественика“ и кулата, приземи се върху извития фланг на кораба, потърси с дращене да се хване за някаква опора и като не успя, откъсна се и полетя с пясък надолу.

„Пътешественикът“ се движеше вече много бързо. Ринсуинд мяркаше как край главата на Двуцветко прелита обляното в слънчева светлина облачно море и невероятната Дъга, която се носеше плавно и измамно отвъд Ръба, и примамваше глупаците все по-далеч и по-далеч, фатално далеч…

Видя и десетина мъже, които отчаяно се катереха по ниските наклонени плоскости на летателната рампа и бутаха една огромна дървена греда върху линията в безумен опит да дерайлират кораба, преди той безвъзвратно да изчезне отвъд Края. Колелата се забиха в нея, но единственият ефект беше, че корабът се разтърси, Двуцветко пусна ръце от стълбата и падна в кабината, а люкът се затръшва с ужасния шум от десетина скрибуцащи малки резета и приспособления за затваряне, които си дойдоха на мястото. Ринсуинд се хвърли напред и задращи по тях, хленчейки.

Облачното море сега се беше приближило още повече. А самият Край — скалистата обиколка на арената, беше поразително близко.

Ринсуинд се изправи. Сега можеше да направи само едно единствено нещо, и той го направи. Паникьоса се безумно и то точно в мига, когато талигите на кораба се удариха в малката рампа и я пометоха, искрящи като пъстърва, по пътя си в небето и отвъд Края. Няколко секунди след това се чу трополене на малки крачки, Багажът прескочи края на света и се хвърли надолу във Вселената, докато крачетата му все още продължаваха целенасочено да се движат в ритъм.

Ринсуинд се събуди и потрепери. Замръзваше от студ.

Това било значи. Когато умреш, отиваш на студено, влажно, мъгливо, ледено място. Пъкълът — мястото, където мрачните духове на Умрелите се тълпят завинаги по скръбните тресавища, а белите кости на труповете проблясват в пъпен синхрон с обкръжаващата ги обстановка… — ей, я почакай малко…

Няма начин Пъкълът да е чак толкова неудобен. А той наистина се чувстваше много неудобно. Усещаше, че го притиска някакъв клон и от това гърбът го боли, ръцете и краката също го боляха но местата, където ги бяха раздрали клончетата, а ако съдеше но това, как усещаше главата си, съвсем неотдавна трябва да го беше ударило нещо тежко. Ако това наистина беше Пъкълът, той определено беше адски… ей, чакай малко…

Дърво. Той се съсредоточи върху думата, която изплува в съзнанието му, макар че на фона на бръмченето в ушите и бляскавите кръгове, които играеха пред очите му, това беше съвсем неочаквано постижение. Дърво. Нещо дървено. Това беше. Клони, клончета и други такива неща. И Ринсуинд, който лежи в него. Дърво. Капе. Мокро. Навсякъде наоколо студен бял облак. И отдолу също. Е, това вече беше странно.

Той беше жив и лежеше, целият в синини, в бодливите клони на някакво малко дърво, което растеше в пукнатината на една скала, щръкнала над пенливата бяла стена, която представляваше Водопада на Ръба. Осъзнаването на този факт му подейства почти по същия начин, както ако го беше блъснал айсберг. Той потрепери от страх. Дървото изскърца предупредително.

Нещо синьо и с неясни очертания се стрелна покрай него, гмурна се за кратко в гърмящите води, после се върна и капна на един клон близо до главата на Ринсуинд. Беше малка птичка със сини и зелени пера. Тя глътна сребърната рибка, която току-що бе уловила от Водопада и погледна любопитно към магьосника.

Ринсуинд забеляза, че наоколо беше пълно с подобни птици.

Те кръжаха, стрелкаха се и се плъзгаха с лекота по водната повърхност, и току някоя и друга вдигаше пръски вода, когато успееше да си открадне нова обречена хапка от водопада. Няколко от тях бяха кацнали на дървото. Перата им бяха в цветовете на дъгата, също като бижута. Ринсуинд ги гледаше очарован.

Всъщност, той беше първият човек, който някога виждаше птиците-риболовци на Ръба — миниатюрните създания, който от много отдавна водеха начин на съществуване, твърде странен даже и за Диска. Далеч преди Крулианците да построят Обиколната Ограда, птиците-риболовци на Ръба бяха изнамерили свой собствен ефективен метод за контролиране на края на света, за да живеят.

Изглежда присъствието на Ринсуинд нега безпокоеше. Само за миг, но болезнено ясно той си представи как прекарва остатъка от живота си тук, увиснал на това дърво, и как трябва да се храни само със сурови птици и риба, ако въобще успееше да я улови, когато тя падаше покрай него от човките им.