Тери Пратчет - Цветът на магията

— По него няма даже драскотина! — весело каза Двуцветко, когато сандъкът се настани пред него. Отвори капака му.

— Намери чудесно време да се преобличаш! — заяде се Ринсуинд. — Само след минутка всичките тези стражи и заклинатели ще се върнат, а те наистина ще бъдат ядосани, човече!

— Вода — промърмори Двуцветко. — Целият сандък е пълен с вода!

Ринсуинд надникна през рамото му. Нямаше и следа от дрехи, кесии, или от някакви други вещи на пътешественика. Само вода.

Незнайно откъде се появи една вълна и отчасти покри края. Тя се удари в плочите, но вместо да се разлее, започна да придобива очертанията на стъпало. Последва още едно стъпало и долната половина на чифт крака, а водата продължаваше да се лее, като че ли пълнеше невидим калъп. Миг по-късно пред тях стоеше Тетис, морският троп, и примигваше.

— Аха — най-сетне каза той. — Вие двамата. Това, предполагам, не би трябвало да ме изненадва.

Той се огледа наоколо, без да обръща внимание на учудените им физиономии.

— Аз просто си седях пред колибата и гледах залеза на слънцето, когато това нещо изскочи с рев от водата и ме глътна — каза той. — Стори ми се доста странно. Къде сме сега?

— В Крул — отговори Ринсуинд. Той погледна сурово Багажа, който сега беше затворил капака си и седеше със самодоволна физиономия. Да поглъща хора беше едно от нещата, които правеше доста често, но винаги, когато след това отвореше капака си, вътре нямаше нищо, освен бельото на Двуцветко. Той грубо вдигна капака му. И наистина — вътре нямаше нищо друго, освен бельото на туриста. Беше съвсем сухо.

— Виж ти, виж ти — каза Тетис. Той погледна нагоре.

— Ей! — извика той. — Това не е ли корабът, който ще изпратят отвъд Края? А? Той трябва да е!

Една стрела изсвистя и прелетя през гърдите му, като остави само лека вълничка след себе си. Той сякаш не я забеляза. Но Ринсуинд я видя. Откъм края на арената започнаха да се появяват войници, а много други надничаха около входовете.

Втора стрела се удари и отскочи от кулата зад Двуцветко. На такова разстояние заклинанията не можеха да действат много, но всичко беше само въпрос на време…

— Бързо! — извика Двуцветко. — На кораба! Няма да посмеят да стрелят по него!

— Знаех си , че ще предложиш точно това — изпъшка Ринсуинд. — Просто си го знаех!

Замахва с крак да ритне Багажа. Той отскочи малко назад и заплашително отвори капак.

Едно копие се изви във въздуха и, трептящо, се заби в дървенията до ухото на магьосника. Той изпищя и бързо пропълзя нагоре по стъпалата след другите.

Когато излязоха на тесния пасаж, който водеше по гръбнака на „Мощния Пътешественик“, около тях засвистяха стрели. Водеше Двуцветко и подскачаше с (както си помисли Ринсуинд) доста прикрито вълнение.

Най-отгоре в средата на кораба имаше голям, кръгъл бронзов люк със скоби около него.Тролът и туристът коленичиха и се заеха с тях.

В сърцето на „Мощния Пътешественик“, в една внимателно конструирана чаша, от няколко часа насам на тънка струйка се процеждаше фин пясък. В този момент чашата се напълни с точно необходимото количество, за да натежи и да разстрои внимателно балансирана теглилка. Тежестта се отметна назад и по този начин дръпна игличката от сложен миниатюрен механизъм. Задвижи се верига. Чу се едно „щрак“…

— Какво беше това? — бързо попита Ринсуинд. Погледна надолу.

Градушката от сгрели беше спряла. Тълпата от жреци и войници стоеше като вкаменена и напрегнато се взираше в кораба. Един дребен, разтревожен човек си проби с лакти път през тях и започна да крещи нещо.

— Кое какво беше? — върна въпроса Двуцветко, зает с една скрита гайка.

— Стори ми се, че чух нещо — каза Ринсуинд. — Вижте какво, ще ги заплашим, че ще унищожим това нещо, ако не ни пуснат да си ходим. Точно това ще направим, нали?

— Аха — отнесено каза Двуцветко. Той сви пети под себе си. — Готово. Сега би трябвало да се вдигне.

Няколко мускулести мъже се бяха скупчили около стълбата, водеща към кораба. Сред тях Ринсуинд разпозна и двамата хелонавти. Носеха саби.

— Аз… — започна той.

Корабът залитна. После, безкрайно бавно, започна да се плъзга по релсите.

В този миг на черен ужас Ринсуинд видя, че тролът и Двуцветко са успели да вдигнат люка. Метална стълба вътре водеше надолу към кабината. Тролът изчезна.

— Трябва да слезем от кораба — прошепна Ринсуинд.

Двуцветко го погледна, а на лицето му грееше странна луда усмивка.

— Звезди — каза туристът. — Светове. Цялото това проклето небе, пълно със светове. Места, които никой никога няма да види. Освен мен. — Той прекрачи входа на люка.