Тери Пратчет - Цветът на магията

— Колко много светове! — възкликна Двуцветко. — Фантастично е!

Ринсуинд изсумтя недоволно и продължи да кръстосва уморено из пълната със звезди стая. Двуцветко се обърна към една усложнена астролабия, в центъра на която беше цялата система на Гигантската Атуин — Слоновете — Диска, изработена от месинг и с контури, очертани с миниатюрни скъпоценни камъни. Около нея звезди и планети кръжаха по изящни сребърни нишки.

— Фантастично! — повтори той.

По стените около него съзвездия, съставени от дребни фосфоресциращи бисери бяха избродирани върху огромни гоблени от лъскаво черно кадифе и оставяха хората в стаята с усещането, че плават из междузвездната бездна. Безброй триножници представяха огромни рисунки на Гигантската Атуин, видяна от разни места на Обиколната Ограда, а върху тях педантично беше отбелязана всяка коричка и всяка следа от кратер. Двуцветко гледаше около себе си с отнесен поглед.

Ринсуинд беше сериозно разтревожен. Това, което най-много го безпокоеше, бяха двата костюма, които висяха на стойки в средата на стаята. Той неспокойно ги обиколи.

Изглеждаха направени от фина бяла гладка кожа, накачена с ремъци, месингови катарами и друга абсолютно непознатия подозрителни приспособления. Крачолите свършваха във високи ботуши с дебела подметка, а ръкавите бяха напъхани в големи меки ръкавици.

Най-странни, обаче, бяха големите медни шлемове, очевидно предназначени да стоят върху тежките яки на костюмите. Шлемовете почти със сигурност не ставаха за защита — една тънка сабя въобще не би се затруднила да ги прониже, даже и да не удареше смешните малки стъкълца отпред. Всеки от шлемовете имаше гребен от бели пера на върха си, който по никакъв начин не допринасяше за подобряването на цялостния им вид.

В съзнанието на Ринсуинд лека-полека започваше да проблясва съмнение относно предназначението на тези костюми.

Пред тях имаше маса, отрупана със звездни карти и късове пергамент, изписани с цифри. Които и да бяха бъдещите притежатели на костюмите, реши Ринсуинд, от тях се очакваше да полетят храбро натам, накъдето никой — освен случайните злочести моряци, които така или иначе не влизат в сметката! — не се бе осмелявал да тръгне по-рано; а сега подозрението му прерастваше в ужасно предчувствие.

Той се обърна и срещна очите на Двуцветко, който го гледаше и пресмяташе нещо.

— Не… — светкавично започна Ринсуинд. Двуцветко не му обърна внимание.

— Богинята каза, че двама души ще бъдат изпратени отвъд Края — каза той с блясък в очите, — пък и спомняш ли си, тропът Тетис каза, че е необходимо нещо, което да те предпазва? Крулианците са преодолели тази пречка. Това се космически доспехи.

— Хич не ми изглеждат широки — бързо изпя Ринсуинд й сграбчи туриста за ръката, — така че, хайде, няма никакъв смисъл да седим тук…

— Защо трябва винаги да се паникьосваш? — кисело го попита Двуцветко.

— Защото целият ми бъдещ живот току-що ми мина пред очите и не беше никак дълъг, така че, ако сега не се размърдаш, ще тръгна без теб, защото след някоя и друга секунда ще предложиш да облечем…

Вратата се отвори.

Двама яки млади мъже влязоха в стаята. Цялото им облекло се състоеше от по чифт вълнени панталони. Единият, от тях още се триеше бързо с хавлия. И двамата кимнаха на бегълците и не изглеждаха никак учудени, че ги виждат.

По-високият от двамата седна на една от пейките пред седалките. Кимна на Ринсуинд и каза:

— ? Тьо юр ятл хьо соотен гетрунен?

Е, това вече беше неудобно, защото, макар че Ринсуинд се считаше за експерт по повечето езици от западните части на Диска, това беше първият път, когато към него се обръщаха на Крулиански език, а той не разбираше и дума от него. Нито пък Двуцветко разбираше нещо, но това ни най-малко не му попречи да пристъпи напред и да си поеме дъх.

Скоростта на светлината през магическо излъчване, като това, което ограждаше Диска, беше съвсем ниска, не много по-голяма от скоростта на звука в по-малко синхронизирани вселени. Но все пак това беше най-бързото нещо наоколо, с изключение на, в моменти като този, мозъка на Ринсуинд.

В един миг той си даде сметка, че туристът се кани да опита своя особен вид лингвистични познания, което ще рече, че се канеше да заговори бавно и високо на своя собствен език.

Ринсуинд замахва с лакет назад и изкара въздуха на Двуцветко. Когато дребният човек вдигна очи към него, примрял от болка и безкрайно учуден, магьосникът пресрещна погледа му, изплези език и с жестове му показа как го реже с въображаеми ножици.