Тери Пратчет - Цветът на магията

— Аз съм Двуцветко. Не си ли спомняш?

Ринсуинд стисна главата си в ръце.

— Най-накрая стана и това — изпъшка той. — Започвам да излизам от здравия разум.

— Чудесна идея — каза гласът. — И без това тук вече станахме много .

Магията, която приковаваше Ринсуинд към стената, изчезна с лек пукот. Той политна напред и се стовари с трясък на пода.

— Внимавай! За малко да ме смачкаш.

Магьосникът с усилие се вдигна на лакти и бръкна в джоба на плаща си. Когато извади ръката си, върху нея седеше зелената жаба, а очите й странно блестяха в полумрака.

— Ти? — попита той.

— Сложи ме на земята и се отдръпни — примигва жабата.

Ринсуинд направи това, което му казаха и издърпа объркания Двуцветко настрани.

В стаята се стъмни. Нещо зарева като бурен вятър. От нищото се занизаха зелени, лилави и октаринови облаци и започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо към налегналото се земноводно, а докато се виеха излъчваха малки мълнии. Много скоро жабата се изгуби в златна мараня, която започна да се удължава нагоре и да изпълва стаята с топла жълта светлина. Вътре, в самата нея, се очертаваше нещо по-тъмно и неясно, което трептеше и се променяше пред очите им.

А през цялото време се носеше пронизителният, цепещ мозъка вой на огромно магично поле…

После точно толкова внезапно, колкото се бе появил, магическият ураган изчезна. А на мястото, където бе стояла жабата, имаше жаба.

— Фантастично — каза Ринсуинд. Жабата го погледна укорително.

— Наистина удивително! — ядно каза той. — Жаба, която с магия се превръща в жаба. Чудно!

— Обърнете се — каза един глас зад тях. Беше мек женски глас, почти подкупващо привлекателен, от тези гласове, които сякаш те канят да пийнеш по едно с притежателките им, но, странно, той идваше от място, където въобще не следваше да бъде. Те успяха да се обърнат, без в действителност да се движат, като две статуи, които се въртят на основите си.

На предутринната светлина стоеше жена. Тя изглеждаше… тя беше… имаше… всъщност тя…

По-късно Ринсуинд и Двуцветко така и не можаха да се разберат по нито един въпрос, който се отнасяше до нея, освен този, че тя изглеждаше красива (точно кои нейни черти я правеха красива, те не можаха да определят със сигурност), и че имаше зелени очи. Това не беше бледото зелено на обикновените очи, а те по-скоро бяха с острото зелено на смарагди и дъгоцветни като водно конче. А едно от малкото истински вълшебни неща, които Ринсуинд знаеше, беше, че никой бог или богиня, колкото и противоречиви и променливи да са те във всяко едно друго отношение, не може да променя цвета или характера на очите си…

— Г… — започна той. Тя го спря с ръка.

— Знаеш, че ако произнесеш името ми, ще трябва да ся ида — изсъска тя. — Сигурно си спомняш, че аз съм единствената богиня, която идва само, когато не я викат?

— Хм. Да, сигурно си спомням — хрипливо проговори магьосникът, като се стараеше да не я гледа в очите. — Ти ли си тази, която наричат Дамата?

— Да.

— И значи наистина си богиня? — развълнувано попита Двуцветко. — Винаги съм искал да срещна богиня!

Ринсуинд настръхна в очакване тя да избухне от ярост. Но, вместо това, тя само се усмихна.

— Твоят приятел, магьосникът, би трябвало да ни запознае — каза тя.

Ринсуинд се изкашля.

— Хм, да. Това е Двуцветко, Госпожо, той е турист…

— …помагала съм му на няколко пъти…

— …и, това, Двуцветко, е Дамата. Просто Дамата, нали така? Нищо повече. Не се опитвай да я наричаш по никакъв друг начин, нали така? — с отчаян глас говореше той и мяташе многозначителни погледи, абсолютно непонятни за малкия човек.

Ринсуинд потрепера. Естествено, той не беше атеист, на Диска боговете се разправяха жестоко с атеистите. В редките случаи, когато му бяха оставали малко дребни пари, винаги се бе постаравал да хвърли някоя и друга монета в ковчежето на някой храм, някъде където и да било, воден от принципа, че човек има нужда от всички приятели, които може да събере. И по принцип той не безпокоеше боговете и се надяваше че и боговете няма да го безпокоят. Животът и без това беше толкова сложен!

Както и да е, имаше две божества, които наистина бяха ужасяващи. Останалите обикновено представляваха само един вид по-големи хора, със слабост към виното, войните и разврата. Но Съдбата и Дамата смразяваха кръвта.

В Квартала на Боговете, в Анкх-Морпорк, Съдбата имаше малък, богат, мрачен храм, където в тъмните нощи изпити поклонници с хлътнали очи се събираха за предопределените си и съвсем безсмислени ритуали. В чест на Дамата нямаше никакви храмове, макар че може да се каже — тя беше най-могъщата богиня в цялата история на Мирозданието. Няколко от по-смелите членове на Комарджийската Гилдия бяха опитали веднъж някаква форма на богопочитане в най-затънтените килии на жилищата на Гилдията, и в резултат на това всичките бяха убити, умряха от бедност, или от най-обикновена смърт в рамките на една единствена седмица. Тя беше Богинята, Която Не Трябва Да Се Назовава; тези, които я търсеха, никога не я намираха, и въпреки това се знаеше, че идва на помощ на тези, които са в най-голяма нужда. Но все пак, понякога и не го правеше. Такава си беше. Не обичаше звъна на молитвената броеница, но пък я привличаше тракането на зарове. Нито един човек не знаеше как изглежда Тя, макар че често се случваше някой, който залага живота си на карта, да вдигне раздадените му карти и да се окаже очи в очи с Нея. Естествено, понякога му се разминаваше. Сред всички богове Тя беше едновременно и най-ухажваната, и най-проклинатата.