Тери Пратчет - Цветът на магията

— Да, господарю?

— Ако се ядосам повече, ти ще ми напомниш, че трябва да се принесат в жертва двама души. Иначе може да стана по-щедър и да увелича броя им.

— Да, господарю. — Главният Отговорник се измъкна, облекчен, че се е отдалечил от погледа на самодържеца-тиран.

„Мощният Пътешественик“, без голата си бронзова черупка, която бе извадена от калъпа няколко дни по-рано, сега стоеше спокойно в гнездото си на върха на една дървена кула в центъра на арената. Пред него в посока към Края се спускаше релса, където на едно разстояние от няколко стъпки, тя внезапно се вдигаше нагоре.

Покойният Дактилос Златнооки, който бе конструирал летателната площадка, както и самия „Мощен Пътешественик“, беше обяснил, че целта на тази последна подробност е просто да гарантира, че корабът няма да се забие в скалите, щом веднъж започне дългото си гмуркане. Може би не беше нищо повече от случайно съвпадение и това че, поради внезапното изкривяване на пътя, корабът щеше да подскочи като пъстърва и да проблесне театрално на слънчевата светлина, преди да изчезне в облачното море.

В края на арената затръбиха фанфари. Появи се почетната стража на хелонавтите, съпроводена от възгласите на тълпата. А след това, облечени в бели костюми, на светлината се появиха и самите изследователи.

Нещо моментално просветна в главата на Главния Астроном и му подсказа, че нещо не е наред. Например, героите винаги стъпват по определен начин. Или поне, със сигурност не се поклащат, а единият от хелонавтите правеше точно това.

Ревът на събралите се жители на Крул беше оглушителен. Докато хелонавтите и техните стражи прекосяваха голямата арена и минаваха между множеството олтари, издигнати за разните магьосници и жреци от безбройните секти на Крул, за да осигурят успеха на полета, Главният Астроном се намръщи. Групата беше стигнала вече докъм средата на пътя, когато мозъкът му стигна до едно заключение. В мига, когато хелонавтите стояха вече в подножието на стълбата, която водеше към кораба — а нямаше ли и нещо друго освен колебание в поведението им? — Главният Астроном скочи на крака, но думите му се изгубиха сред виковете на тълпата. Едната му ръка се мяташе напред-назад, пръстите му драматично описваха традиционните заклинателни движения и всеки случайно минаващ човек, който може да чете по устните, и който, също така, е запознат със стандартните магически текстове, би различил началните думи на Плаващото Проклятие на Весткейк и благоразумно би изчезнал на мига оттам.

Последните думи на магията обаче останаха недоизречени. Около големия сводест вход към арената избухнаха безредици и Главният Астроном удивено се обърна натам. Стражите се втурнаха към откритата част на арената и захвърляха оръжието си, докато криволичеха из олтарите или прескачаха парапета към подиума.

Нещо изникна зад тях, а тълпата около входа прекрати дрезгавите си груби възгласи и мълчаливо, но настъпателно се заизмъква от пътя му.

Нещото представляваше нисък купол от водорасли, който се движеше бавно, но зловещо целенасочено. Един от стражите успя да превъзмогне ужаса си и се осмели да застане на пътя му, метна копието си срещу него и то се закотви право във водораслите. От тълпата се понесоха одобрителни възгласи… после, когато куполът се хвърли напред и погълна мъжа, настъпи гробно мълчание.

С рязко движение на ръката Главният Астроном премахна вече наполовина оформилото се прочуто Проклятие на Весткейк и бързо изговори думите на една от най-могъщите магии в репертоара си — Загадката на Пъкленото Горене.

Наоколо и между пръстите му се изви октаринов огън, докато той оформяше насред въздуха сложната руна на магията; после я запрати, пищяща и прорязваща синя димна ивица след себе си, към нещото.

Последва внушителна експлозия и в ясното утринно небе се появи бучка пламък, която ронеше трохички горящи водорасли по пътя си. За няколко минути чудовището беше скрито под облак от дим и пара, а когато той се разнесе, от купола не беше останала и следа.

Но на плочките беше останал голям овъглен кръг, в който все още тлееха няколко купчини кафяви морски водорасли.

А в средата на кръга стоеше доста голям, но иначе съвсем обикновен дървен сандък. Даже не беше обгорял. Някой от другия край на арената започна да се смее, но смехът му секна внезапно, когато сандъкът се вдигна на десетки — не можеше да бъдат нищо друго освен крачета, и се изви да погледне Главния Астроном. Един най-обикновен, пък бил той и по-голям сандък, естествено няма лице, с което да гледа, но този определено гледаше. По абсолютно същия начин, както осъзна това, Главният Астроном ужасен си даде сметка, че този напълно нормален сандък по някакъв неописуем начин присвива очи.