Тери Пратчет - Цветът на магията

— Съмнявам се — каза Уидъл.

— Обзалагаш ли се?

— Не.

Уидъл понечи да се хвърли срещу туриста, но в същия този миг Ринсуинд се метна стремително към него и го халоса в ченето. Известно време Уидъл само го зяпаше така в недоумение, а после кротко се строполи в калта.

Магьосникът отпусна юмрука си, който и без това го болеше от удара, и потокът от златни монети се изсипа измежду пулсиращите му пръсти. Погледна към проснатия на земята крадец.

— Пада ти се — задъхано каза той.

Погледна нагоре и изрева от болка, когато още един въглен му падна във врата. Пламъците напредваха по покривите от двете страни на улицата. Навсякъде около него разни хора изхвърляха покъщнина през прозорците и извеждаха коне от димящите обори. Още една експлозия в нажежения до бяло вулкан, който представляваше сега „Пробития Барабан“, запрати цяла мраморна камина косо над главите им.

— Портата по Посока Срещу Часовниковата Стрелка е най-близо! — Гласът на Ринсуинд надви шума от сгромолясващите се греди. — Хайде!

Той сграбчи за ръката Двуцветко, който все още се колебаеше и го помъкна по улицата.

— Багажът ми…

— По дяволите багажът ти! Ако се забавиш тук още малко, и ще се озовеш там, където той въобще няма да ти трябва! Хайде! — изкрещя Ринсуинд.

Те се заизмъкваха сред тълпата от изплашени хора, които бягаха от района, а междувременно магьосникът на големи глътки поемаше хладния утринен въздух. Нещо го озадачаваше.

— Сигурен съм, че всичките свещи изгаснаха — каза той. — Тогава „Барабанът“ как се подпали?

— Не знам — простена Двуцветко. — Ринсуинд, това е ужасно. А пък ние толкова добре се спогаждахме.

Магьосникът се закова на място от изненадата — така внезапно, че някакъв друг беглец налетя върху него, а после, ругаейки, отскочи назад.

— Спогаждахте ли се?

— Ами да, цял куп приятели, така ми се сториха. Е, езикът малко ни позатрудни, но те така настояваха да се присъединя към тяхната компания, че въобще не искаха да чуят, че им отказвам. Наистина приятни хора, така си помислих…

Ринсуинд тръгна да го поправя, после си даде сметка, че не знае как да започне.

— Това ще е тежък удар за добрия стар Бродман — продължаваше да говори Двуцветко. — И въпреки това, той постъпи мъдро. У мен все пак е рину-то, което той внесе като първа застрахователна вноска.

Ринсуинд не знаеше какво е това „застрахователна вноска“, но мозъкът му спрягаше бързо.

— Ти си приложил „за-страх“ към „Барабана“? — попита той. — Ти си се обзаложил с Бродман, че кръчмата няма да се подпали?

— Ами да. Стандартна оценка. Двеста рину. Защо питаш?

Ринсуинд се обърна и се загледа в пламъците, които бързо напредваха към тях. Замисли се колко ли от Анкх-Морпорк би могло да се купи за двеста рину. Доста, беше изводът му. Само че не сега и не така, както се движеха тези пламъци…

Той наведе поглед към туриста.

— Ти… — започна и зарови в паметта си за най-лошата дума в Тробския език; щастливите малки битробци обаче въобще не знаеха да ругаят като хората.

— Ти — повтори той. Още една запъхтяна фигура се блъсна в него и на косъм да го закачи с косата, преметната през рамото й. И без друго изтерзаното самообладание на Ринсуинд не издържа и избухна.

— Ти, малък („един такъв, който, докато носи меден пръстен на носа, си кисне краката навръх Планината Раруаруаха по време на бясна гръмотевична буря, и крещи, че физиономията на Алохура, Богинята на Светкавиците, била като на болен улоруаха корен“)!

— АЗ САМО СИ ВЪРШАРАБОТАТА — каза фигурата и отмина горделиво.

Всяка отделна дума падаше тежко като мраморна плоча; още повече, че Ринсуинд беше сигурен — единственият е, който ги е чул.

Той отново сграбчи Двуцветко. И предложи:

— Да се махаме оттук!

Един интересен страничен ефект от пожара в Анкх-Морпорк засяга застрахователната полица „за-страх-уловка“, която напусна града през разрушения покрив на „Пробития Барабан“; настъпващият термичен вятър след това я отнесе високо в атмосферата на свят Диска, за да кацне тя след няколко дни и на няколко хиляди мили оттам в един храст улоруаха на биТробските острови. Простоватите, усмихнати островитяни пък започнаха да я боготворят, което доста поразвесели по-цивилизованите им съседи. Много странно, но дъждовните валежи и реколтите през следващите няколко години бяха почти свръхестествено богати, което от своя страна стана причината Факултетът по Второстепенни Религии към Невидимия Университет да изпрати изследователска експедиция до островите. Изводът й донесе само потвърждение на факта.