Тери Пратчет - Цветът на магията

„Късата Улица“ в Морпорк всъщност е една от най-дългите улици в града. „Филигранната Улица“ пресича края й в посоката на часовниковата стрелка като напречната черта на буквата „Т“, а „Пробития Барабан“ е разположен така, че от него улицата се вижда по цялото й протежение.

В най-отдалечения край на „Късата Улица“ един тъмен, продълговат предмет се изправи на стотици малки крака и започна да тича. Първоначално се движеше само в тромав тръс, но докато стигна до средата на улицата, вече летеше като стрела…

Една още по-тъмна фигура бавно, но сигурно се приближаваше към една от стените на „Барабана“, на няколко стъпки от двата трола, които пазеха вратата. Ринсуинд се обливаше в пот. Само ако чуеха лекото подрънкване на специално направените торби на колана му…

Единият от троловете потупа колегата си по рамото и това прозвуча като че ли бяха ударили две камъчета едно о друго. Посочи надолу към осветената от звездите улица…

Ринсуинд се втурна от мястото, където се криеше, завъртя се и метна товара си през най-близкия прозорец на кръчмата.

Уидъл я видя да се задава. Торбата описа дъга през стаята, обърна се бавно във въздуха и се заби в ръба на една от масите. Миг по-късно по пода се търкаляха златни монети, въртяха се и блестяха.

В стаята настъпи внезапна тишина, ако не се брои тихия звън на златото и хленченето на ранените. Уидъл довърши с ругатня убиеца, с когото се биеше и закрещя:

— Това е номер! Никой да не мърда!

Три пъти по двайсет мъже и една дузина тролове замръзнаха на място, така както бяха посегнали към парите.

После, за трети път, вратата се отвори с трясък. Два трола прелетяха през нея, затръшваха я след себе си, пуснаха тежкото резе и се втурнаха надолу по стълбите.

Отвън се понесе неочаквано кресчендо от бягащи крака. И вече за последен път, вратата се отвори пак. Всъщност тя се пръсна, огромното й дървено резе отлетя някъде Далеч из стаята, а самата рамка поддаде.

Вратата заедно с касата тупна върху една маса, която се разпадна на трески. И чак тогава втрещените участници в сбиването забелязаха, че в купчината дървения има и нещо друго. Това беше някакъв сандък, който яростно се клатеше, за да се освободи от парчетата дърво около себе си.

Ринсуинд се появи на мястото на разрушената врата и хвърли още една от златните си гранати. Тя се удари в стената и се пръсна в дъжд от монети.

Долу, в мазето, Бродман вдигна очи, измърмори си вещо под носа и продължи да работи. Целият му запас от свещи за Вретеновидната зима вече бе разхвърлян по пода, примесен със запасите му от подпалки за горене. Сега бе прехвърлил вниманието си към един варел газ.

„За-страх-уловката“ — промърмори той. Газта потече и бързо започна да се разлива около краката му.

Уидъл бясно се втурна от единия край на стаята. Яростта беше променила лицето му до неузнаваемост. Ринсуинд се прицели внимателно и с все сила изненада крадеца в гърдите с торба злато.

Но сега пък крещеше Уаймор и размахваше заплашително пръст. Един гарван се спусна от мястото, където бе кацнал върху гредите и се хвърли срещу магьосника с разперени и искрящи нокти.

Не успя да стигне. Някъде по средата на полета му Багажа скочи от заобикалящите го дървени отломъци, зина за кратко във въздуха и се затвори с трясък.

Приземи се леко. Ринсуинд видя, че капакът му отново се отваря, но този път едва-едва. Колкото само един език — голям като палмово листо и червен като махагон, да се подаде и да погълне няколко случайно попаднали там пера.

В същия миг гигантското колело на полюлея се откъсна от тавана и в стаята се възцари мрак.

Ринсуинд се огъна като пружина, направи скок от място и сграбчи една греда, като се издигна на сравнително безопасния таван със сила, която учуди и самия него.

— Вълнуващо, нали! — каза един глас досами ухото му.

Долу под тях, крадци, убийци, тролове и търговци, всички заедно почти едновременно осъзнаха, че са се озовали в стая, чиито основи са поддали под златото, и която, сред внезапно станалите заплашителни фигури в полумрака, съдържа и нещо, което е абсолютно ужасно. Всички като един се втурнаха към вратата, но имаха поне един милион различни спомени за точното й местоположение.

Високо над целия този хаос Ринсуинд се беше втренчил в Двуцветко.

— Ти ли изгаси светлините? — изсъска той.

— Да.

— Как се озова тук горе?

— Реших, че е по-добре да не се пречкам в краката им.

Ринсуинд размисляше върху това. Изглежда нямаше какво да каже. Двуцветко добави: