Тери Пратчет - Цветът на магията

Това беше една от онези обезпокоителни хватки, които подсказват, че притежателят им би могъл да стисне и доста по-силно, стига да пожелае.

— Къде е той, богатият чужденец? — заплашително изсъска магьосникът. — Бързо!

— Какво ми стиска крака? — попита човекът с нотка на ужас в гласа. Той направи опит да го измъкне на свобода. Стискането стана по-силно.

— По-добре да не знаеш. — отговори Ринсуинд. — Внимавай, моля те. Къде е чужденецът?

— Не е тук! Отведоха го при Бродман! Всички се грижат за него! Ти си Ринсуинд, нали? Сандъкът… сандъкът, който яде хора… о, не-не-не-е… моооляяяа…

Ринсуинд вече беше изчезнал. Стражът почувства как невидимият звяр — или, както вече започваше да се опасява — невидимото нещо, отпусна хватката си. После, докато той се опитваше да се изправи на крака, нещо голямо, тежко и правоъгълно налетя върху него от тъмното и се понесе след Магьосника. Нещо със стотици малки крака.

Единствено с помощта на разговорника, който сам си беше направил, Двуцветко се опитваше да обясни на Бродман загадките около „за-страх-уловка“. Дебелият кръчмар слушаше внимателно, а малките му черни очички блестяха.

От другия край на масата Уаймор ги наблюдаваше леко развеселен, като от време на време хранеше някой от гарваните си с парчета месо от чинията си. До него Уидъл крачеше нервно нагоре-надолу.

— Тормозиш се твърде много — каза Уаймор, без да откъсва поглед от двамата мъже срещу него. — Усещам го, Стрен. Кой би се осмелил да ни нападне тук? Пък и мизерният магьосник ще дойде. Твърде е страхлив, за да не го направи. И ще се опита да се пазари. А ние ще го хванем. Заедно със златото. И сандъка.

Единственото око на Уидъл светна и той заби юмрук в другата си ръка, облечена в черна ръкавица.

— Кой би си помислил, че по Диска имало толкова много мъдро крушово дърво. Откъде можехме да знаем? — възкликна той.

— Твърде много се тормозиш, Стрен. Сигурен съм, че този път ще се справиш по-добре — добродушно каза Уаймор.

Лейтенантът изсумтя отвратено и излезе от стаята, за да тормози хората си. Уаймор продължи да наблюдава туриста.

Странно, но дребничкият чужденец като че ли не осъзнаваше сериозността на положението си. Уаймор го бе забелязал на няколко пъти да оглежда стаята с израз на абсолютно задоволство на лицето. Освен това, говореше вече от часове с Бродман и пред очите на Уаймор Двуцветко му бе подал някакъв лист хартия. А Бродман пък даде на чужденеца някакви монети. Това беше странно.

Когато Бродман стана и, клатушкайки се, мина покрай стола на Уаймор, Шефът на Крадците светкавично протегна една ръка като метална пружина и сграбчи дебелия кръчмар за престилката.

— Какво беше това, приятелче? — тихо попита Уаймор.

— Н-н-нищо, Уаймор. Само нещо като частен бизнес.

— Между приятели няма тайни, Бродман.

— Ъхъ. Ами, и аз самият не съм съвсем сигурен. Това е нещо като облог, разбираш ли? — нервно говореше кръчмарят. — Нарича се „за-страх-уловката“. Нещо като бас, че „Пробития Барабан“ няма да изгори.

Уаймор го гледа толкова дълго, че Бродман не издържа и извърна поглед от страх и неудобство. После Шефът на Крадците се разсмя.

— Тази изгнила, проядена от червеите съборетина? — извика той. — Тоя сигурно е луд!

— Да, ама луд с пари. Казва, че щом вече е получил, ъ-ъ — не си спомням думата, започваше с „П“, абе, това, дето можеш да му кажеш залог — тези, за които работи в Ахатовата Империя, ще ми платят. Е, ако „Пробития Барабан“ изгори. Не че се надявам на това. Да изгори, де. „Пробития Барабан“, имам пред вид. Искам да кажа, че ми е като дом, дом ми е „Барабана“…

— Не си съвсем загубен, а? — каза Уаймор и избута кръчмаря настрани.

Вратата се изметна на пантите си и се заби с трясък в стената.

— Ей, това ми е вратата! — изкрещя Бродман. В следващия миг си даде сметка кой стои горе на стълбите и се сви зад масата точно на косъм време преди една къса черна стрела да прелети през стаята и да се забие в дървесината.

Уаймор внимателно премести ръка и си напя още една бутилка бира.

— Няма ли да ми правиш компания, Злорф? — спокойно попита той. — И я разкарай тая сабя, Стрен. Злорф Фланеления крак ни е приятел.

Президентът на Гилдията на Убийците сръчно извъртя късата си тръба за стрели и с едно премерено движение я затъкна в кобура си.

— Стрен! — извика Уаймор.

Облеченият в черно крадец изсъска и прибра сабята си в ножницата. Но ръката му остана на дръжката, а погледът — върху убиеца.