Тери Пратчет - Цветът на магията

— Мога ли да попитам, ъ-ъ, тази… Гилдия… от колко време съществува? — попита той.

— От днес следобед — отвърна Рерпф. — Аз съм вицепрезидент на Гилдията по въпросите на туризма.

— За какъв туризъм става дума?

— Ъ-ъ-ъ, не сме съвсем сигурни… — започна Рерпф.

Един старец с брада подаде глава иззад рамото на Президента и изкудкудяка:

— Говоря от името на винопродавците на Морпорк. Туризъм значи Бизнес. Ясно ли е?

— Е и? — с леден глас попита Уаймор.

— Е, и ние защитаваме интересите си, както вече казах, — отговори Рерпф.

— Крадците ВЪН, Крадците ВЪН! — закудкудяка възрастният му спътник. Още няколко подеха хорово. Злорф се засмя. — И убийците — запя старецът. Злорф недоволно изръмжа.

— Съвсем ясно е — каза Рерпф. — Навсякъде наоколо — крадци и убийци, какво впечатление ще отнесат със себе си посетителите? Изминал си целия този път, за да разгледаш прекрасния ни град с многобройните му исторически и архитектурни забележителности, както и разните му странни обичаи, а се събуждаш мъртъв на някоя задна уличка или пък както те носят водите на Анкх. Как тогава ще разкажеш на приятелите си за чудесните си изживявания? Няма как, приемете го, трябва да се движите в крак с времето.

Злорф и Уаймор се спогледаха.

— Трябва, така ли? — попита Уаймор.

— Че да се пораздвижим тогава, а — съгласи се Злорф.

С едно замахване той вдигна тръбата до устните си и изстреля свистяща стрела към най-близкия трол. Той се завъртя, като едновременно с това метна брадвата си; тя прелетя с бръмчене над главата на убиеца и се заби в злощастния крадец зад него.

Рерпф се наведе, като по този начин даде възможност на трола зад него да вдигне огромния си железен арбалет и да изстреля една дълга като копие стрела в най-близкостоящия убиец. Това беше началото…

Вече беше отбелязано по-рано, че тези, които са чувствителни към излъчванията в далечната октарина — осмият цвят, пигмента на Въображението — могат да виждат неща, които другите не могат.

Случи се именно така, че докато бързаше из претъпканите, осветени вечерни пазари на Морпорк, следван по петите от топуркането на Багажа, Ринсуинд се сблъска с една висока, черна фигура, обърна се, за да й отправи няколко подобаващи ругатни, и видя Смърт.

Трябваше да е Смърт. Никой друг не се разхождаше насам-натам с празни зеници, пък и разбира се, преметнатата през едното рамо коса беше още едно доказателство. Докато Ринсуинд стоеше и гледаше втрещен, една влюбена двойка мина точно през видението, очевидно без да го забележи, като се смееше на някаква си тяхна, интимна шега.

Смърт, доколкото това е възможно за лице, изражението на което въобще не се променя, се изненада.

— РИНСУИНД? — Попита с толкова дълбок и тежък глас, сякаш някъде далече под земята затръшваха оловни врати.

— Уф! — изпухтя Ринсуинд, като се опитваше да избяга от тези втренчени липсващи очи.

— НО ЗАЩО СИ ТУК? (Бум, бум,бум — трещяха подземните капаци в здравата, пълна с червеи крепост, долу под старите планини…)

— Хм, а защо не? — отвърна Ринсуинд. — Така или иначе, сигурен съм, че имаш много работа, така че би ли…

— ИЗНЕНАДАХ СЕ, ЧЕ СЕ БЛЪСНА В МЕН, РИНСУИНД, ЗАЩОТО АЗ ИМАМ СРЕЩА С ТЕБ ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР.

— О, не, не…

— НО НАЙ-СТРАННОТО В ЦЯЛАТА РАБОТА Е, ЧЕ АЗ ОЧАКВАХ ДА ТЕ СРЕЩНА В ПСЕФОПОЛОЛИС.

— Но това е на петстотин мили оттук!

— НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА МИ ГО КАЗВАШ, ЦЯЛАТА СИСТЕМА ОТНОВО СЕ ЗАТВОРИ, ТАКА ЧЕ МОГА И САМ ДА ВИДЯ. ЧУЙ, НЯМА ЛИ НЯКАКЪВ НАЧИН ТИ…?

Ринсуинд се отдръпна и разпери ръце пред себе си, като да се защити. Продавачът на сушена риба от съседната сергия наблюдаваше с любопитство този луд.

— Никакъв шанс!

— НО АЗ БИХ МОГЪЛ ДА ТИ ЗАЕМА МНОГО БЪРЗ КОН.

— Не!

— ВЪОБЩЕ НЯМА ДА БОЛИ.

— Не! — Ринсуинд се обърна и побягна. Смърт гледаше как той се отдалечава и горчиво сви рамене.

— МАЙНАТА ТИ ТОГАВА — каза Смърт.

Обърна се и забеляза продавача на риба. Озъби се, протегна един кокалест пръст и спря сърцето му, но това не беше кой знае какъв повод за гордост.

След това Смърт си спомни какво трябваше да се случи тази вечер. Няма да е съвсем вярно, ако кажем, че се усмихна, защото, така или иначе, лицето му по необходимост бе сковано в остра, шипеста усмивка. Все едно, Смърт си затананика някаква мелодийка, весела като земя, по която върлува чума, и като се спря само да отнеме живота на една прелитаща муха — еднодневка и една девета от животите на една котка, която се бе свила и трепереше под сергията (всички котки виждат в октарината) — обърна се кръгом и се запъти към „Пробития Барабан“.