Тери Пратчет - Цветът на магията

Огънят, раздухван от вятъра, се разпространяваше от „Барабана“ по-бързо, отколкото човек можеше да върви. Гредите на Портата По Посока Срещу Часовниковата Стрелка вече горяха, когато Ринсуинд стигна дотам с изранено и зачервено от пламъците лице. Той и Двуцветко яздеха — не се беше оказало чак толкова трудно да си намерят коне. Един хитър търговец бе поискал петдесет пъти повече, отколкото струваха конете му, но, когато в ръцете му натикаха хиляда пъти по толкова, той просто зяпна.

Те успяха да преминат точно преди първата от огромните греди на портата да се срути в бурен дъжд от искри. Морпорк представляваше вече огнен казан.

Докато галопираха по обления в червена светлина път, Ринсуинд поглеждаше от времена време настрани към спътника си, който полагаше страшни усилия да се научи да язди кон.

— Да му се не види дано! — помисли си той. — Той е жив! Аз също. Кой би си помислил? Може пък и да има нещо в този отразен-звук-от-подземни-духове?

Изразът беше тромав. Ринсуинд се опита да си изкълчи езика и да изрече тлъстите срички, които съставяха думата на родния език на Двуцветко.

— Еколирикс? — опита той. — Екрогнотикс? Ехогномикс?

Ставаше. Така звучеше горе-долу правилно.

Няколкостотин стъпки по-надолу по реката от последното тлеещо предградие на града, един странно правоъгълен и очевидно доста прогизнал от вода предмет допря калта на брега по посока обратна на часовниковата стрелка. В същия миг му поникнаха безброй много крака и задращиха да се хванат за някаква опора.

Когато се довлече до най-високата точка на брега, Багажа, изцапан със сажди, на мокри петна и много, много ядосан — се разклати и се огледа, за да се ориентира. После се отдалечи на бърз ход, а малкото, невероятно грозно дяволче, което стърчеше на капака му, оглеждаше пейзажа наоколо с любопитство.

Бравд погледна Невестулката и въпросително повдигна вежди.

— Това е всичко — каза Ринсуинд. — Багажа ни настигна, но не ме питайте как. Има ли още вино?

Невестулката вдигна празния мех за вино.

— Мисля, че тази вечер ни достатъчно — каза той.

Бравд сбърчи чело.

— Златото си е злато — най-сетне каза той. — Как може човек с толкова много злато да се мисли за беден? Или си беден, или си богат. Това е абсолютно логично.

Ринсуинд кихна. Беше му малко трудно да се придържа към Логиката.

— Ами, това, което аз мисля, ъ-ъ-ъ, работата е, ами, знаете ли какво е октирон?

Двамата любители на страшни приключения кимнаха. Странният дъгоцветен метал се ценеше почти толкова високо в земите около Кръглото Море, колкото и мъдрото крушово дърво. Беше също и почти толкова рядък. Човек, който притежаваше игла, направена от октирон, никога нямаше да се изгуби, защото тя винаги сочеше към Центъра на свят Диск, тъй като беше изключително чувствителна към магическото поле на Диска. Щеше и фантастично да му закърпи чорапите.

— Ами, мисълта ми е, че, ъ-ъ-ъ, че златото също има своеобразно магическо поле. Нещо като финансова магия. Ехогномикс.

Ринсуинд се изкикоти.

Невестулката стана и се протегна. Сега слънцето беше високо горе и градът под тях бе забулен в мъгли й пълен с мръсни изпарения. И злато, реши той. Даже и един жител на Морпорк в момент на смъртна опасност би изоставил богатството си, за да си спаси живота. Време беше да се пораздвижат.

Малкият човек, наречен Двуцветко, изглежда бе заспал. Невестулката го погледна и поклати глава.

— Градът ни очаква такъв, какъвто е — каза той. — Благодарим ти за хубавия разказ, Магьоснико. Какво ще правите сега?

Погледът му се спря върху Багажа, който моментално се отдръпна и щракна с капак срещу него.

— Ами, сега няма кораби, които да отпътуват от града — изхили се пак Ринсуинд. — Предполагам, че ще тръгнем по суша към Чирм. Нали разбирате, трябва да се грижа за него. Ама, вижте, аз не си го измислих…

— Да, да, разбира се — успокоително каза Невестулката.

Той се обърна и се метна върху седлото на коня, който Бравд държеше. Няколко секунди по-късно двамата герои не бяха нищо повече от две петънца под облак прах, запътили се към овъгления град.

Ринсуинд объркано гледаше към лежащия турист. Към двама лежащи туристи. В неговото донякъде безпомощно състояние, една заблудена мисъл, която бродеше из измеренията и търсеше някое съзнание да я приюти, се вмъкна в мозъка му.

— Ето още една чудесна каша, в която ме забърка. — изпъшка той и тежко се отпусна назад.

— Побъркан — каза Невестулката Бравд, който караше в галон на няколко крачки от него, кимна.