Клифърд Саймък - Градът

Прекоси стаята и почувствува вътрешен мир. Бе обзет от чувството, което бе изпитвал през добрите стари дни, когато, щастлив като териер, изпълняваше множеството си задачи.

Затананика си тихичко, когато се отправи към стълбището.

Щеше само да надникне в стаята и ако Джон Уебстър спеше, щеше веднага да си тръгне. Ако обаче бе буден, щеше да го запита нещо. Добре ли се чувствувате, господине? Желаете ли нещо? Чаша топло какао, например?

Взимаше по две стъпала с една крачка.

Отново обслужваше един от Уебстърите.

Джон Уебстър се бе отпуснал в леглото, захвърлил възглавниците до себе си. Леглото бе твърдо и неудобно, а стаята, малка и задушна. Нямаше нищо общо със собствената му спалня в Женева, където лежеше върху обрасла с трева ливада до бълбукащ поток и наблюдаваше изкуствените звезди, мъждукащи върху изкуственото небе. Освен това, там усещаше и изкуственото ухание на изкуствения люляк, който щеше да цъфти по-дълго, отколкото трае един човешки живот. Тук не се чуваше ромоленето на скрит водопад и не проблясваха пленени светулки. Проста функционална стая с просто функционално легло.

Уебстър протегна ръце върху краката си, покрити с одеяло, размърда пръсти и се замисли.

Ебинизър просто докосна брадавиците и те изчезнаха. При това го направи съзнателно. Случилото се не бе чудо, а следствие от съзнателното приложение на сила. Чудесата понякога не успяват, а Ебинизър бе сигурен в резултата.

Може би тази способност бе заимствувана от съседната стая, може би бе открадната от коблитата, в чието шумолене се вслушваше Ебинизър.

Налагане на ръце, лечебна способност без връзка с лекарства и хирургия, изискваща само определени знания, твърде особени знания.

В средновековието живели хора, твърдящи, че могат да премахват брадавици. Уж ги „закупували“ за едно пени или ги разменяли за нещо друго, или пък правели някакви други магии, но понякога след известно време брадавиците наистина изчезвали.

Нима тези странни хора също бяха подслушвали коблитата?

Вратата изскърца и Уебстър се надигна.

В мрака се разнесе глас.

— Добре ли сте, господине? Желаете ли нещо?

— Дженкинс? — попита Уебстър.

— Да, господине — потвърди Дженкинс.

Тъмният силует с тихи стъпки се доближи до Уебстър.

— Искам да поговорим.

Тъмната фигура с металически отблясък застана до леглото.

— Искам да си поговорим за кучетата — каза Уебстър.

— Стараят се, въпреки, че никак не им е лесно — каза Дженкинс. — Знаете, че си нямат никого. Абсолютно никого.

— Имат теб.

Дженкинс поклати глава.

— Аз не съм им достатъчен. Аз съм просто нещо като… наставник. На тях им трябват хора. Потребността от общуването с хора е вградена в тях. Хиляди години хората и кучетата са другарували. Заедно са ловували. Заедно са пазели стадата. Заедно са се борели срещу враговете си. Кучето е пазело човека, докато е спял, а той пък е предпочитал да остане гладен, но да нахрани кучето си.

— Навярно си прав — кимна Уебстър.

— Всяка нощ преди да си легнат си говорят за хората — продължи Дженкинс. — Събират се и някое старо куче им разказва древни предания, а останалите се удивляват на чутото и очакват нещо да се случи.

— Накъде обаче са тръгнали? Какво се опитват да постигнат? Имат ли някакъв план?

— Струва ми се, че започвам да забелязвам такъв план — отвърна Дженкинс. — Нещо като признаци за това, което би могло да се случи. Умеят да проникват в чуждата психика и открай време са притежавали това качество. Не притежават усет към механиката, което е разбираемо, тъй като нямат ръце. Докато хората търсят решения с помощта на метала, кучетата преследват призраци.

— Призраци?

— Нещата, които вие, хората, наричате призраци. Уверен съм обаче, че не са призраци. Че са нещо, което се намира в съседната стая. Някаква форма на живот, живееща върху друга плоскост.

— Искаш да кажеш, че е възможно на Земята да съществуват едновременно върху различни плоскости няколко форми на живот?

Дженкинс кимна утвърдително.

— Започнах да вярвам в това, господине. Записвам си в един бележник всичко, което кучетата са чули и видяли и след всички тези години започна да се установява една закономерност. Естествено, възможно е и да греша, господине — побърза да добави. — Нямам никаква специална подготовка. Открай време съм бил слуга. Опитах се да спася това, което оцеля след… след Юпитер, но не ми бе лесно. Друг робот ми помогна да направя първите малки роботчета, които обслужват кучетата, а сега те сами произвеждат свои събратя в работилницата, когато възникне потребност от това.