Клифърд Саймък - Градът

Поразмърдах ги, помисли си. Раздвижих ги. Възбудени са. Чудят се какво става. Цели векове не са излизали извън града, но сега, когато това стана невъзможно, ще побеснеят, ако не успеят да го постигнат.

Усмивката му стана по-широка.

Може би ще се размърдат така, че ще потърсят някакъв изход от положението. Плъховете, озовали се в капан, показват съобразителност, стига преди това да не полудеят.

Успеят ли да се измъкнат, много добре, това е тяхно право. Успеят ли да излезат, ще са извоювали правото си да започнат всичко отначало.

Прекоси стаята, спря се за миг на изхода и погледна картината, висяща над камината. Направи странен жест с ръка, сякаш едновременно отдаваше чест и махаше за сбогуване. След това излезе на улицата и тръгна по пътя, водещ към Хълма. Пътя, който бе извървяла Сара само преди няколко дни.

Роботите на Храма бяха любезни и тактични. Учтиви и същевременно излъчващи достойнство. Отведоха го до мястото, където лежеше Сара и му показаха съседното отделение, което тя бе запазила за него.

— Навярно ще пожелаете да си изберете сън — каза говорителят на роботите. — Можем да ви покажем всякакви мостри. По ваше желание можем и да ги съчетаем. В състояние сме да…

— Благодаря ви — прекъсна го Уебстър. — Не се нуждая от сънища.

Роботът кимна с разбиране.

— Ясно ми е, господине. Вие просто бихте желали да изчакате да премине времето.

— Да. Навярно е точно така — потвърди Уебстър.

— Колко време?

— В какъв смисъл?

— Колко време желаете да продължи чакането ви?

— Сега разбрах — каза Уебстър. — До безкрайност.

— До безкрайност?

— Да. Ако не се лъжа, така се казваше. До безкрайност. Бих могъл също да кажа, че искам да чакам цяла вечност, но това е без значение. Няма смисъл да умуваме върху две думи, които по същество означават едно и също нещо.

— Разбрах, господине — каза роботът.

Разбира се, че нямаше място за умуване. Не можеше да си позволи да рискува. Можеше да си поръча сън от хиляда години и след това, омекнал, да изключи защитното устройство.

Това в никакъв случай не биваше да се допусне. Кучетата не трябваше да бъдат лишавани от техния шанс. Не трябваше да се затрудняват усилията им да се стремят към успех там, където човешката раса се бе провалила. Докато съществуваше дори един-единствен човек такъв шанс нямаше да им бъде предоставен. Хората щяха отново да поемат командуването, да провалят всичко, да се присмеят на коблитата, говорещи зад стените и да не допуснат опитомяването и цивилизоването на дивите обитатели на планетата.

Бяха необходими нови пътища, нов начин на мислене и на живот, нов подход към древните проблеми на общественото развитие. Всичко това не биваше да бъде увредено от вонящия на мухъл дъх на човешката мисъл.

След като привършеха дневните си занимания кучетата вечерно време щяха да се събират и да си говорят за човека. Щяха да предъвкват стари истории и древни предания, в които човек щеше да бъде обявен за бог.

Това бе едно по-добро решение.

Знае се, че боговете са непогрешими.

Преди няколко години бе открит фрагмент от древен литературен источник, очевидно, оцеляла част от по-голям текст. Макар и до нас да е стигнала само тя, няколкото разказа в нея бяха достатъчни, за да разберем, че става дума за басни за различни представители на животинското братство. Разказите са архаични и изложените в тях гледни точки, както и стилът на повествование, изглеждат странни. Редица изследователи са съгласни с твърдението на Тайг, че е възможно тези писания да са от некучешки произход.

Общото им заглавие е „Езоп“. Заглавието на настоящото предание също е „Езоп“. Както заглавието, така и самото предание, са поместени във вида, в който дойдоха при нас от дълбоката древност.

Какъв е смисълът на това предание, питат се учените? Тайг, естествено, смята, че то е поредно свидетелство в полза на теорията му за човешкия произход на легендата. Повечето останали изследователи не са съгласни с него, но не са предложили убедително алтернативно обяснение.

Тайг освен това окачествява настоящото седмо предание като доказателство, че причината за отсъствието на исторически свидетелства за съществуването на човека е неговото умишлено захвърляне в забравата, заличаването на спомена за него с цел да се осигури приемствеността на кучешката култура в най-чист вид.

В това предание Кучетата вече са забравили Човека. В малцината представители на човешката раса, живеещи сред тях, те не съзират човешки същества и наричат тези странни създания уебстъри, по името на споменатия човешки род, обаче вече възприето не като собствено име. И така, Кучетата възприемат Хората просто като уебстъри, докато Дженкинс, когато говори и мисли за тях, продължава да употребява главно „У“.