Клифърд Саймък - Градът

— Аз вече съм готов — каза гордо Айкъбод. — Аз още тази сутрин се полирах, обаче ти се нуждаеш от сресване. Много си рошав.

— Седем хиляди години — повтори Джошуа. — Не бих искал да живея толкова дълго.

Седем хиляди години и седем хиляди светове, застъпващи се по следите си. Всъщност, би трябвало да са повече. По един свят на ден — това прави седем хиляди по триста шестдесет и пет. Или по един свят на минута. Или може би по един свят на секунда. Секундата бе голямо нещо — можеше да отдели два свята един от друг, а можеше и да ги събере. Триста шестдесет и пет по седем хиляди по двадесет и четири по шестдесет и още веднъж по шестдесет…

Голямо нещо и същевременно крайно нещо. Минало не съществуваше. Връщане назад не съществуваше. Нямаше как да се проверят нещата, за които бе говорил Дженкинс. Нещата, които можеха да са самата истина, а и да не са истини, изкривени от седем хиляди годишни спомени. Не бе възможно да се провери достоверността на мъглявите легенди, в които се говореше за един дом, за едно семейство от уебстъри и за един закрит купол, изпълнен с нищо и разположен сред планини, намиращи се далеч отвъд океана.

Айкъбод се доближи с гребен и четка и Джошуа се отдръпна.

— Стига де! Няма да те боли — каза Айкъбод.

— Последния път едва не ме одра жив, така че те моля да внимаваш — каза Джошуа.

Вълкът бе дошъл, тъй като се надяваше на допълнителна закуска. Не я бяха поднесли, но той бе твърде добре възпитан, за да си поиска. Седеше, увил рошава опашка около краката си и наблюдаваше как Питър дяла тънка пръчка с ножа си.

Катеричката Дебеланко скочи от надвиснал клон и се устрои върху рамото на Питър.

— Какво е това? — попита.

— Пръчка за мятане — каза Питър.

— Че всяка пръчка става за мятане — каза вълкът. — За мятане не ти трябва специална пръчка. Взимаш каквато и да е пръчка и я хвърляш.

— Това е нещо ново — каза Питър. — Нещо, което измислих. Нещо, което сам направих. Не знам обаче как се казва.

— Няма ли си име? — попита Дебеланко.

— Все още няма, но ще му измисля — отговори Питър.

— И все пак, всяка пръчка става за хвърляне — настоя вълкът.

— Да, но няма да отиде толкова далеч и с такава сила — каза Питър.

Опипа пръчката с пръсти, увери се, че е гладка и след това я отдалечи от себе си, отново я огледа, за да се увери, че е и права.

— Няма да я хвърля с ръка — поясни. — Ще я хвърля с помощта на друга пръчка и връв.

Присегна и взе нещо, което бе подпрял на ствола на дървото.

— Не мога да разбера за какво ти е да хвърляш пръчки — каза Дебеланко.

— И аз не знам — каза Питър. — Сигурно за удоволствие.

— Вие, уебстърите, сте много странни животни — рече сериозно вълкът. — Понякога се чудя дали наистина притежавате здрав разум.

— Можеш да улучиш което място си искаш, стига да се прицелиш добре, пръчката за хвърляне да е права и връвта да е здрава. Именно заради това ти трябва не каква да е пръчка. Трябва първо да я потърсиш, и…

— Я ми я покажи — каза Дебеланко.

— Ето я — каза Питър и показа дебела дрянова пръчка. — Здрава е и еластична. Превиваш я, но като я пуснеш се изправя. Свързах двата й края с връв, сетне поставям пръчката за изхвърляне така, сетне обтягам…

— Ти каза, че можеш да улучиш каквото си поискаш — каза вълкът. — Покажи ни дали е така.

— Добре — каза Питър. — В какво искате да се прицеля? Вие го посочете.

— Ей на онова дърво е кацнал дрозд — рече възбудено Дебеланко.

Питър бързо повдигна ръце, връвта се изопна и дряновата пръчка се изви като дъга. Пръчката за мятане изсвистя във въздуха. Около дрозда се образува облаче от летяща перушина и той падна от клона. Телцето му се удари в земята с мек и тъп звук. Остана да лежи неподвижно. Мъничък, беззащитен и със сгърчени крачета, сочещи в посока на върховете на дърветата. От човката му изтече капчица кръв и изцапа листото под главата му.

Дебеланко застина върху раменете на Питър, а вълкът бързо се изправи. Настъпи тишина. Не изшумоля и лист. Облаците продължиха да плуват по синьото небе.

Думите на Дебеланко бяха изпълнени с ужас.

— Ти го уби! Той е мъртъв! Ти го уби!

Питър, почти изгубил дар слово от уплаха, се опита да възрази.

— Та аз не знаех… Никога не съм се опитвал да ударя живо същество. Просто хвърлих пръчката…

— Ти обаче го уби! А не бива да се убива!

— Знам. Знам, че не бива да се убива. Ти обаче ми го посочи. Ти ми каза да го ударя. Ти…

— Не съм ти казвал да го убиваш! — изпищя Дебеланко. — Мислех, че само ще го докоснеш. Че само ще го уплашиш. Реших, че щом е толкова охранен…