Клифърд Саймък - Градът

— Направихме това, защото те обичаме — каза Джошуа. — Това бе най-малкото, което можехме да направим за теб. Искахме да направим и други неща за теб, обаче ти не ни позволи. Ще се радваме, ако ни позволиш да ти изградим нов дом. Чисто нов, с най-модерно обзавеждане.

Дженкинс поклати глава.

— Безполезно е, защото не бих могъл да живея там. Моят дом е тук. Моят дом винаги е бил тук. Закърпвайте го, както закърпвате тялото ми и ще се чувствувам щастлив в него.

— Тук обаче си съвсем сам.

— Не съм сам — рече Дженкинс. — Домът е направо пренаселен.

— Пренаселен? — попита Джошуа.

— Да, пренаселен е с хората, които познавах.

— Страшно тяло! — възкликна Айкъбод. — Много ми се ще да го изпробвам.

— Айкъбод, ела тук! — изкрещя Джошуа. — Това тяло няма да го докосваш!

— Нека му се порадва младежът — каза Дженкинс. — Някой път, когато е тук и не съм зает…

— Не позволяваме — каза Джошуа.

Един клон се блъсна в корниза и след това почука с нежни пръсти по стъклото на прозореца. Една от дървените плочки на покрива изхлопа и вятърът се разходи по него с бързи танцуващи крака.

— Много се радвам, че се отби — каза Дженкинс. — Исках да си поговоря с теб.

Отново се залюля в стола и той отново изпука.

— Не съм вечен — каза Дженкинс. — Седем хиляди години са много време. Много повече време, отколкото имах право да се надявам да съществувам.

— С новото тяло ще изкараш още три пъти по седем хиляди години — отвърна Джошуа.

Дженкинс поклати глава.

— Не за тялото ми е думата, а за мозъка. Той е механичен и е бил направен така, че да изтрае дълго време, но не и да изтрае вечно. Някой ден в него нещо ще се повреди и той ще спре.

Столът отново изпука в затихналата стая.

— Това ще бъде смъртта ми — каза Дженкинс. — Това ще бъде моят край. И правилно. Така и трябва да бъде. Аз вече не съм необходим. Едно време бях необходим.

— Винаги ще ни бъдеш необходим — каза Джошуа. — Не бихме могли да се оправим без теб.

Дженкинс обаче пропусна думите му покрай ушите си.

— Искам да ти разкажа за Уебстърови. Искам да ти поговоря за тях. Искам да ме разбереш.

— Ще се постарая да те разбера — отвърна Джошуа.

— Вие, Кучетата, ги наричате уебстъри и в това няма нищо лошо. Не е важно как ще ги наричате, стига да разберете какво представляват…

— Понякога ти ги наричаш хора, а понякога, уебстъри — каза Джошуа. — Не мога да те разбера.

— Едно време имаше хора и те управляваха Земята — каза Дженкинс. — Един от човешките родове се наричаше Уебстърови. Именно те направиха това велико нещо за вас.

— Кое велико нещо?

Дженкинс задържа стола и престана да се люлее.

— Вече започвам да забравям — промърмори. — Започвам да забравям много лесно и се обърквам.

— Ти каза, че уебстърите направили нещо велико за нас.

— Правилно. Точно това казах. Трябва да ги следите. Да се грижите за тях и да ги следите. Особено важно е да ги следите.

Започна отново да се люлее и мозъкът му отново се изпълни с мисли, макар и понякога прекъсвани от скърцането на стола.

„Едва не го казах, рече си. За малко не погубих мечтата. Успях обаче да се опомня навреме. Да, Джон Уебстър, успях да се опомня навреме. Изпълних обещанието си, Джон Уебстър.“

Не казах на Джошуа, че Кучетата някога бяха домашни животни на хората, че именно хората ги издигнаха до мястото, което заемат днес. Никога не трябва да узнаят това. Трябва винаги да ходят с високо вдигнати глави. Трябва да изпълнят своето дело. Старите приказки от огнището вече ги няма и не бива да се появяват повторно.

А иначе, Боже мой, много ми се иска да им разкажа това. Много ми се иска да ги предупредя за нещата, от които трябва да се пазят. Да им разкажа как изкоренихме старите идеи на пещерния човек, донесени от Европа. Как отучихме хората от много от нещата, които знаеха. Как прочистихме техния разум от мисълта за оръжия, как ги научихме на мир и любов.

И как трябва да се пазят от настъпването на ден, когато биха могли да се върнат към старите помисли, към стария човешки начин на мислене.

— Ти обаче започна да… — продължи да настоява Джошуа.

Дженкинс махна с ръка.

— Нямаше нищо за казване, Джошуа. Не обръщай особено внимание на дрънканиците на един стар робот. Понякога мозъкът ми се изпълва с мъгла и казвам неща, които не мисля. Разсъждавам твърде много за миналото, а ти казваш, че минало не съществува.

Айкъбод се устрои на пода и погледна Дженкинс.

— Наистина не съществува — каза той. — От събота досега направихме четиридесет проверки и всички показатели съвпадат. Минало не съществува.