Клифърд Саймък - Градът

— За него няма място — рече Джошуа. — Тръгнеш ли назад по линията на времето, откриваш не миналото, а друг свят, друга изява на съзнанието. Земята е същата или почти същата. Дърветата, реките и хълмовете са същите, обаче това не е светът, който познаваме. Той е свят, живял различен живот и развил се по различен начин. Изминалата секунда не е просто една изминала секунда, а една различна секунда, един напълно обособен отрязък от време. Ние се придвижваме назад в тесните рамки на тази секунда, на това малко късче от време, дадено на нашия конкретен свят.

— Подведе ни начинът, по който сме свикнали да измерваме времето — каза Айкъбод. — Именно той ни попречи да го възприемаме такова, каквото е в действителност. Открай време сме мислили, че просто преминаваме през времето, а това не е така. Движим се заедно с него. Казваме „Ето, измина още една секунда, още една минута, още един час, още един ден“. А всъщност секундата, минутата и часът не изминават. Те са винаги неизменни. Те просто се движат заедно с нас.

Дженкинс кимна.

— Разбирам, нещо като съчки, които плават по течението на реката. Движат се заедно с реката. Пейзажът по крайбрежието се променя, но водата е неизменна.

— В общи линии, така е — каза Джошуа. — Само че времето е втвърден поток и различните светове са закрепени към него по-здраво, отколкото съчките по реката.

— И в тези други светове живеят коблитата, така ли?

Джошуа кимна утвърдително.

— Уверен съм, че трябва да са там.

— Предполагам, че сега се опитваш да откриеш начин да пътуваш до тези други светове — каза Дженкинс.

Джошуа леко се почеса, за да прогони бълха.

— Така е — потвърди Айкъбод. — Пространството ни е необходимо.

— Обаче коблитата…

— Коблитата може би не населяват всички тези светове — каза Джошуа. — Напълно е възможно да има и необитавани светове. Успеем ли да ги открием, ще ни свършат работа. Не се ли сдобием с пространство, ще се провалим. Демографският натиск ще предизвика вълна от убийства, а тя ще ни върне към изходната ни точка.

— Вече има убийства — каза тихо Дженкинс.

Джошуа смръщи вежди и ушите му полегнаха.

— Да, странни убийства. Мъртви, но неизядени трупове. Без да е пролята кръв. Сякаш просто са застинали. Нашите медицински техници ще се побъркат. Нищо не могат да открият. Не могат да установят причините за смъртта им.

— Обаче са мъртви — каза Айкъбод.

Джошуа се приближи и гласът му премина в шепот.

— Боя се, Дженкинс. Боя се, че…

— Няма от какво да се боиш.

— Има от какво. Ангъс ми каза. Ангъс се бои, че някое от коблитата… че някое от коблитата може да е проникнало при нас.

Повей на вятъра засмука въздуха от камината и затихна при стрехите. Друг порив нададе вой в близък тъмен ъгъл. Страхът излезе и започна да се разхожда по покрива, движейки се с приглушени стъпки по дървените плочи.

Дженкинс потрепери и сетне се стегна, за да не потрепери повторно. Гласът му бе стържещ, когато проговори.

— Никой още не е виждал кобли.

— Нищо чудно да е невъзможно да се види кобли.

— Да. Може и да не се виждат — съгласи се Дженкинс.

Точно това е казвал и Човекът. Не виждащ призрак и не виждаш присъствието му. Усещаш го, обаче. Усещаш, че е там. Водата от крана капе, макар и преди малко да си го затегнал. Нечии пръсти стържат по прозореца. Кучетата вият, усещайки нечие присъствие в нощта, а сетне не се виждат следи в снега.

Сега нечии пръсти стържеха по прозореца.

Джошуа се изправи и застина. Заприлича на статуя на куче с оголени зъби, готово да излае. Айкъбод сякаш прилепна за пода. Слушаше и очакваше.

Стърженето се възобнови.

— Отвори вратата — каза Дженкинс на Екъбод. — Навън има нещо, което иска да влезе вътре.

Екъбод прекоси затихналата стая и вратата изскърца при допира с ръката му. Отвори я и вътре нахълта катерицата, малка сива мълния, която скочи към Дженкинс и се приземи в скута му.

— Та това е Дебеланко — каза Дженкинс.

Джошуа отново седна и отпусна устни, за да прикрие оголените си зъби. На лицето на Айкъбод бе застинала глупава метална усмивка.

— Видях го! — изпищя Дебеланко. — Видях как уби дрозда! Направи го с пръчка за мятане. Разхвърча се перушина, а листата се покриха с кръв.

— Успокой се — каза гальовно Дженкинс. — Успокой се и тогава разкажи какво си видял. Значи, някой е убил един дрозд?

Дебеланко си пое въздух, но зъбите му продължиха да тракат.

— Това бе Питър — каза.

— Питър?

— Да, Питър, уебстърът.