Клифърд Саймък - Градът

Всички тези усещания бяха изненадващи, но естествени. Така естествени като вървежа и слуха. В случая обаче не ставаше дума за слух и за зрение. Дори не и за въображение. Това, което Дженкинс разбра за зайчето в дупката, за миещата се мечка в гъстака и за кафявата мечка под дървото, бяха сигурни знания без следа от съмнение.

Значи, такива са телата на дивите роботи. Щом са направили такова тяло за мен, значи, такива правят и за себе си.

За седемте хиляди години, изминали от деня на заминаването на хората и те, както и Кучетата, бяха извървели дълъг път. Ние обаче не им обърнахме внимание, защото решихме, че така трябва. Роботите и Кучетата вървяха по собствени пътища и нито един от тях не прояви интерес към това, което правят другите. Докато роботите строяха космически кораби, отправяха се към звездите, създаваха нови тела и се занимаваха с математика и механика, Кучетата работиха с животните и изградиха братство на всички създания, които в дните на Човека бяха преследвани и убивани, вслушваха се в коблитата и се опитваха да проникнат в глъбините на времето, за да разберат, че времето не съществува.

Щом Кучетата и роботите успяха до отидат толкова далеч, то Мутантите ще са отишли още по-далеч, реши Дженкинс. Ще трябва да ме изслушат, защото ще им изложа проблем, който е само за тях. Мутантите, независимо от своите особености, са хора, потомци на Човека. Вече не би трябвало да изпитват ревност към него, защото името на Човека днес е само прах, разнасян от вятъра, шумолене на листа в летен ден и нищо повече.

Освен това, цели седем хиляди години въобще не съм им досаждал. Ако въобще може да се говори за приятелство с Мутант, Джо бе мой приятел. Разговаряше с мен, докато отказваше да разговаря с хората. Мутантите ще ме изслушат и ще ми кажат какво трябва да направя. И няма да ми се присмеят.

Няма да ми се присмеят, защото случилото се не е смешно. Става дума само за лък и стрела, обаче това съвсем не е смешно. Някога може и да е било смешно, но историята се погрижи да превърне много на пръв поглед забавни неща в сериозни. Приемем ли, че стрелата е шега, то за шега би трябвало да се обяви и атомната бомба, и повеят от отровен прах, който заличи цели градове, и ревящата ракета, която прелетява десет хиляди километра и убива един милион души.

Вярно е, че вече няма един милион души. Има само няколкостотин души, които живеят в къщите, изградени за тях от Кучетата. Кучетата все още знаеха какво са представлявали човешките същества и каква е била връзката им с тях и продължаваха да възприемат хората като богове. Смятаха ги за богове и през зимните нощи продължаваха да си разказват за дните, когато Човекът би могъл да се яви отново, да ги потупа по главите и да им каже „Доволен съм от вас, мои верни и добри слуги“.

Това не бе справедливо, каза си Дженкинс, докато се спускаше по хълма. Въобще не бе справедливо. Хората въобще не заслужаваха такова обожествяване. Бог ми е свидетел, че ги обичах, обаче не защото бяха хора, а заради спомените ми за някои хора.

Не бе справедливо Кучетата да градят неща за Човека. Те се справиха със задачите си много по-добре от него. Затова и изличих спомените за него, макар че ми отне много време. Посветих дълги години на разрушаването на легендите и на замъгляването на спомените, така че днес Кучетата наричат хората уебстъри и ги възприемат като такива.

Не съм сигурен дали постъпих правилно. Дълги нощи, докато всички останали спяха, седях в мрака върху люлеещия се стол и се вслушвах във вятъра, стенещ под стрехите. Размишлявах дали бях имал правото да направя това. Стореното от мен може би нямаше да се хареса на Уебстърови. Така е. Така съм свикнал да им се подчинявам, че и след всички тези хилядолетия, когато ще правя нещо, си задавам въпроса дали те го биха одобрили.

Сега обаче знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът в зората на своето съществуване е поел неправилен път, че по време на дивачеството си просто е взел неправилен завой. Сега обаче виждам, че съм грешил. Човекът е в състояние да поеме само един път — пътя на лъка и стрелата.

Когато изловихме скитниците и ги докарахме в дома на Уебстър, им отнех оръжията. Обезоръжих не само ръцете им, но и разума им. Отпечатах само една част от литературата им, а останалото изгорих. Научих ги отново да четат, да пеят и да мислят. В книгите, които им оставих, нямаше и следа от войни и оръжия. Нямаше следа от омраза или от история, която също е омраза. Нямаше битки, герои и фанфари.