Клифърд Саймък - Градът

— По-добре измисли някакъв начин да пренасяш по-удобно тези неща — изръмжа Вълкът. — Непрестанно падат и ти…

— Прав си. Вече помислих за това — каза Питър. — Може би ще трябва да направя някакъв калъф, за да ги окача на рамото си.

Продължиха да изкачват хълма.

— Какво ще направиш, когато пристигнеш в дома на уебстърите? — попита Вълкът.

— Ще потърся Дженкинс и ще му кажа какво съм направил — отвърна Питър.

— Дебеланко навярно вече го е уведомил.

— Може да не му е казал самата истина. Може би не му е предал случилото се както трябва. Дебеланко беше възбуден.

— И е възглупав — добави Вълкът.

Прекосиха осветено от луната място и сетне продължиха по тъмната пътека.

— Притеснявам се от всичко това — каза Вълкът. — Ще взема да се върна. Вършиш нещо неразумно. Извървях част от пътя с теб, но…

— Връщай се, щом си решил — отвърна огорчено Питър. — Аз пък не се притеснявам. Аз…

Извърна се и косата му настръхна.

Нещо не бе наред. Нещо във въздуха, който дишаше и в собствения му разум, не бе наред. Бе се появило смътно и смущаващо усещане за опасност. За нещо много повече от опасност. Нещо, което започна да сковава ключиците му и накара милион бодливи крака да се разходят по гърба му.

— Вълко! — извика той. — Вълко!

Надолу по пътеката нещо силно разклати един храст и Питър бързо се понесе към него. Приклекна, укри се зад друг храст и спря. Повдигна лъка си и със сръчно движение на лявата си ръка постави стрела в него.

Вълкът лежеше на земята и тялото му бе наполовина в сянка, наполовина осветено от лунните лъчи. Устните му бяха оголени и се виждаха зъбите му. Една от лапите му все още леко потрепваше.

Над него се бе надвесила форма. Форма и нищо друго. Форма, която плюеше и ръмжеше. Издаваше сърдити звуци, които в мозъка на Питър се превърнаха в писък. Вятърът отмести един клон и Питър видя как луната огря контурите на лице. Именно бегли контури, подобни на тебеширените рисунки, останали върху недобре изтрита черна дъска. Питър видя черепообразно лице с котешка уста и дръпнати очи и уши, украсени с виещи се пипала.

Тетивата потрепна и стрелата разплиска лицето. Именно го разплиска, премина през него и падна на земята. Лицето продължи зловещо да ръмжи.

Нова стрела изопна тетивата още повече, едва ли не до край. Стрела, движена от жилавата сила на добре изсушена дрянова пръчка и от омразата, страха и ненавистта на човека, който я насочваше.

Стрелата размаза тебеширените контури на лицето, забави се,потрепери и падна.

Още една стрела се озова върху тетивата. Този път лъкът щеше да бъде изопнат още повече, за да убие най-сетне създанието, което не щеше да умира дори когато бе улучено от стрела. Създанието, което само забавяше стрелите, караше ги да потреперват и ги пускаше да преминават през него.

Още по-силно и още по-силно. И нещо се случи.

Тетивата се скъса.

За миг Питър застина неподвижно с безполезното оръжие в една ръка и със също безполезната стрела в другата. Застина неподвижно, вгледал се в малкото разстояние, което го делеше от сенчестия ужас, надвесил се над сивото тяло на вълка.

Усети, че не изпитва страх. Никакъв страх, макар и вече да не разполагаше с оръжие. Цялото му същество се изпълни единствено с горящ гняв, който го разтресе. В мозъка му затуптя глас, непрестанно изричащ все по-силно една-единствена дума.

УБИВАЙ — УБИВАЙ — УБИВАЙ.

Захвърли оръжието и направи крачка напред. Хилавите му пръсти се извиха като хищни нокти.

Сянката отстъпи. Отстъпи, внезапно изпълнена с ужас, който затуптя в мозъка й. Ужас и неописуем страх от горящата ненавист, излъчвани от съществото, насочило се срещу нея. Ненавист, която я парализира и обезсили. Сянката и преди се бе сблъсквала със страха и ужаса, които бе предизвиквала, обаче съчетани с примирение. Този път обаче усети нещо различно. Усети, сякаш я бяха ударили с бич, непоносима болка, която изопна нервите й и изпепели мозъка й.

Това бе нанавистта.

Сянката тихо изскимтя. Изскимтя, измяука и отстъпи. Опита се трескаво да открие в замъгления си мозък символите, които щяха да й позволят да избяга.

Стаята бе празна. Празна, стара и куха. Стая, която пое звука на скърцащата врата, захвърли го нейде в глъбините си и след това го върна обратно. Стая, изпълнена с праха на забравата и с тегнещето безмълвие на безцелни столетия.

Дженкинс, застанал до вратата, задействува всички механизми на новото си тяло, за да не пропусне нищо, което би могло да се таи в мрачните ъгли и ниши на стаята. Нямаше нищо. Нищо, освен безмълвие, прах и мрак. Нямаше и най-бегла следа от нечии действия — стъпки по пода или отпечатъци от пръсти върху масата.