Клифърд Саймък - Градът

От едно забравено ъгълче на мозъка му се разнесе песен. Невероятно стара песен, още от времената, когато го бяха създали. Изненада се, че тя все още бе там, че въобще я бе знаял преди толкова столетия. Изненада се и от спомена си за спретнатите бели къщи, някога украсявали милион хълмове. От спомена за хора, които обичаха земята си и я обхождаха със спокойната увереност на собственици.

„Ани вече не живее тук.“

Това е глупаво, рече си Дженкинс. Глупаво е, че точно сега трябва да ме навестяват спомените за една почти изчезнала раса. Наистина е глупаво.

„Ани вече не живее тук.“

„Кой уби дрозда? Аз, каза врабецът…“

Дженкинс затвори вратата зад себе си и прекоси стаята.

Покрити с прах мебели очакваха човек, който не се бе завърнал. Покрити с прах инструменти и други предмети лежаха върху масите. Прах покриваше и многобройните редици от книги, изпълващи масивната библиотека.

Няма ги, каза си Дженкинс. Няма ги и никой не знае часа и причините за тяхното заминаване. Или къде са отишли. Измъкнали са се посред нощ и не са казали никому къде отиват. Не може да няма моменти, в които да не си спомнят за нас и тихичко да се смеят на предположението ни, че все още са тук. На постовете, които следят дали няма да излязат.

Дженкинс видя, че има и други врати и отиде до една от тях. Постави ръка върху резето и си каза, че навярно е безсмислено да търси повече. Щом тази стая е стара и празна, стари и празни ще са и останалите.

Натисна резето и вратата се отвори. Почувствува горещ полъх, но оттатък нямаше стая. Имаше пустиня. Златистожълта пустиня, простираща се до неясен хоризонт, обгорен от горещината на огромно синьо слънце.

Зелено и пурпурно създание, което приличаше на гущер, но не бе гущер, се стрелна като мълния през пясъка и малките му крачета издадоха звук, наподобяващ неземно свистене.

Дженкинс хлопна вратата и установи, че не само тялото му, но и мислите му се оказаха вцепенени.

Значи, пустиня. Пустиня и стрелкащо се създание. Не стая, не хол, не предверие, а именно пустиня.

Слънцето над нея бе синьо. Синьо и непоносимо горещо.

Бавно и предпазливо отвори повторно вратата. Първо едва-едва, сетне — по-широко.

Пустинята все още беше на мястото си.

Дженкинс хлопна вратата и я притисна с гръб, сякаш му бе необходима силата на металното му тяло, за да се опази от пустинята, за да се опази от мисълта за вратата и за пустинята.

Хитри са били, рече си. Много хитри и са тичали бързо с мисловните си крака. Много по-бързо и много по-хитро от обикновените хора. Тогава ние не успяхме да разберем докъде стига хитростта им. Сега обаче знам, че са били много по-хитри, отколкото съм предполагал.

Тази стая просто е предверие към много други светове. Ключ към пространството, даващ достъп до много други планети, въртящи се около неизвестни слънца. Начин да се излиза от тази Земя без всъщност да се напуска. Средство да се прекоси пространството чрез прекрачване на праг.

Дженкинс забеляза други врати, огледа ги и поклати глава.

Бавно прекоси стаята и се насочи към изхода. Тихо, сякаш не желаеше да нарушава спокойствието на изпълнената с прах стая, повдигна резето, излезе и се озова в познатия му свят. Света на Луната и звездите, на речната мъгла, движеща се сред хълмовете, на разговарящите помежду си дървета.

Мишките продължаваха да тичат под тревата, изпълнени с щастливи миши мисли, които само с усилия можеха да се възприемат като мисли. На едно дърво бе кацнал бухал и мислите му бяха изпълнени с убийства.

Да, това чувство е все още твърде силно, рече си Дженкинс. Все още са твърде силни древната жажда за кръв и древната омраза. Ние обаче даваме на животните едно по-добро начало от това на Човека. Всъщност, естеството на началото очевидно не бе от значение за Човека.

Човешката жажда за кръв отново се появи. Отново се появи желанието на Човека да бъде различен, да бъде по-силен, да налага волята си чрез сътворени от него неща. Неща, благодарение на които неговата ръка ставаше по-силна от чиято и да е друга ръка или лапа, зъбите му потъваха по-надълбоко от тези на което и да е друго същество, а ръката му предизвикваше болка на разстояния, много по-големи от собствената й дължина.

Надявах се на помощ. Затова и дойдох тук. А помощ няма.

Помощ няма. Единствено Мутантите бяха в състояние да помогнат, а се оказа, че са си заминали.

Сега ще трябва да взимам решения сам, каза си Дженкинс, докато се спускаше по стълбището. Човечеството зависи от мен. Трябва да открия начин да спра хората, да ги променя. Не мога да им позволя да провалят това, което вършат Кучетата. Не мога да им позволя да превърнат отново света в свят на лъка и стрелата.