Клифърд Саймък - Градът

Скоро ще трябва да им съобщя всичко, каза си. Ще трябва да ги предупредя да внимават с храната и да не я изяждат на едно сядане. Тази храна ще ни потрябва поне през първите един-два дена, докато открием корени, плодове и риби.

Да, скоро ще трябва да им съобщя новината. Да им кажа, че вече трябва да разчитат само на себе си. Да им кажа защо се получи така. Да им кажа да не се смущават от нищо и да правят всичко, което им се прииска. Защото този свят е съвсем нов.

Ще трябва да ги предупредя и за коблитата.

Макар че това всъщност е най-маловажното. Човек винаги се справя съвсем безцеремонно с всичко, което застане на пътя му.

Дженкинс въздъхна.

Бог да им е на помощ на коблитата, рече си.

Съществуват известни съмнения, че осмото и последно предание може би е фалшификат, който няма място в древната легенда. Че е близко до съвременността ни съчинение на зажаднял за обществено признание разказвач.

От гледна точка на композицията преданието е приемливо. Използуваната в него фразеология обаче не хармонира с повествователното умение, демонстрирано в останалите предания. Освен това, разказваческото начало в него е някак си прекалено силно подчертано. Проявена е подозрително голяма ловкост в подбора на материалите и в сглобяването на елементи от останалите предания в едно цяло.

Същевременно следва да се отбележи, че докато в нито едно от тези предания, безспорно легендарни, не могат да се открият свидетелства за историческа достоверност, в настоящото те присъствуват.

Всеизвестно е, че един от закритите светове е закрит, защото е свят на мравките. И днес е мравешки свят, какъвто е бил от безброй поколения.

Не съществуват доказателства, че той е същият, в който Кучетата са постигнали своя възход, но отсъствуват и свидетелства за противното. Фактът, че изследванията не доведоха до откриването на свят, можещ основателно да претендира, че е бил първоначалният, по-скоро навежда на мисълта, че мравешкият свят в действителност би могъл да е светът, някога наричан Земя.

Ако това е вярно, трябва да се откажем от всякакви надежди да се сдобием с доказателства за произхода на легендата, тъй като безспорни материални свидетелства за истинността й биха могли да се открият единствено на този свят. Само там биха могли да се намерят свидетелства, способни да дадат отговор на основния въпрос — този за съществуването или несъществуването на Човека. Ако именно мравешкият свят е Земята, закритият град Женева и домът върху Хълма Уебстър завинаги ще останат недостъпни за нас.

Малкият беглец, енотът Арчи, приведен върху склона на хълма, се опита да улови една от дребните вечно изплъзващи й се твари, криещи се в тревата. Руфус, роботът на Арчи, се опита да й каже нещо, обаче погълнатият от заниманието си енот не му отговори.

Хомър направи нещо, което нито едно куче дотогава не бе сторвало. Прекоси реката и проникна в лагера на дивите роботи. Бе уплашен, тъй като нямаше как да знае какво можеха да му сторят, когато го забележат. Изпълнилата го тревога обаче надви страха му и то продължи пътя си.

Укрилите се в тайно гнездо дълбоко под земята мравки мечтаеха и планираха създаването на свят, който не можеха да разберат. Бяха се устремили към нещо, недостъпно за ума на Кучетата, роботите и Хората, и не прекъсваха придвижването си към него.

В Женева, Джон Уебстър навърши десет хиляди години анабиоза и продължи съня си без да помръдне. Отвън, на улицата, лек повей на вятъра разпиля листата, нападали по булеварда, обаче нямаше кой да чуе и види това.

Дженкинс тръгна по хълма без да се озърта наляво или надясно, тъй като имаше неща, които не желаеше да забележи. Видя дърво, заело мястото на друго дърво от друг свят. В мозъка му се бе образувала пътека, утъпкана от милиард стъпки за десет хиляди години.

Ако се вслушаше внимателно, щеше да дочуе смях, разнесъл се от вековете. Сардоничният смях на човек на име Джо.

Арчи залови една от изплъзващите се твари и я стисна в лапата си. Внимателно я разтвори и установи, че създанието трескаво се опитваше да избяга.

— Ти не ме слушаш, Арчи — каза Руфус.

Пъргавото създание се скри в козината на Арчи и се понесе към лапата му.

— Навярно е бълха — каза Арчи. Изправи се и се почеса по корема.

— При това изглежда да е някакъв нов вид бълха — добави. — Дано да греша. И обикновените бълхи са достатъчно досадни.