Клифърд Саймък - Градът

— Ти не ме слушаш — повтори Руфус.

— Защото съм зает — отвърна Арчи. — Тревата е пълна с тези твари. Трябва да разбера какво представляват.

— Напускам те, Арчи.

— Какво?

— Напускам те — повтори Руфус. — Отивам в Сградата.

— Ти си се побъркал — изсумтя сърдито Арчи. — Още откакто падна в оня мравуняк стана прекалено докачлив.

— Чух Зова и съм длъжен да те напусна — каза Руфус.

— Винаги съм се държал добре с теб — рече с умолителен глас енотът. — Никога не съм те претоварвал с работа. Приемал съм те като приятел, а не като робот. Винаги съм се отнасял с теб като към животно.

Руфус заинатено поклати глава.

— Не можеш да ме задържиш. Каквото и да правиш, невъзможно е да остана. Чух Зова и съм длъжен да те напусна.

— Не вярвам да ми дадат друг робот — каза енотът. — Дезертьор съм и това ти е добре известно. Докато ме преследват пазачите няма да се сдобия с друг робот.

Руфус не каза нищо.

— Нужен си ми — обясни му Арчи. — Трябва да останеш при мен, за да ми помогнеш да си набавя храна. Не мога даже да се доближа до хранилките, защото пазачите ще ме заловят и ще ме закарат на Хълма Уебстър. Трябва да ми помогнеш да си изкопая леговище. Наближава зима и ми е нужно леговище. Нищо, че няма да е отоплено и осветено. Длъжен си да…

Руфус вече му бе обърнал гръб и се спускаше по хълма. Бе се отправил към коритото на реката. То пък водеше към тъмния контур, едва забелязващ се при отдалечения хоризонт.

Арчи, с разрешена от вятъра козина, се сгуши и уви краката си с опашка. Вятърът бе студен. Носеше хлад, който преди час не можеше да се долови. Хлад, предизвикан не от климата, а от нещо друго.

Светлите мънистени очи на енота огледаха склона на хълма и не откриха и следа от Руфус.

Бе останал без храна, без леговище и без робот. Преследван от пазачите и изпохапан от бълхите.

Сградата наподобяваше неясен контур на фона на далечните хълмове отвъд реката.

Твърдеше се, че преди сто години Сградата не била по-голяма от Дома на Уебстър.

Оттогава обаче се бе уголемила. Оставаше чувството, че никога няма да бъде довършена. Първоначално бе с площ от два декара. После, квадратен километър. Сега заемаше пространството на цял град. Продължаваше да расте на шир и на височина.

Контур на фона на хълмовете, предизвикващ ужас у малките суеверни обитатели на горите. Нещо, с което плашеха децата си.

В Сградата имаше нещо зловещо. Излъчваше зло, което не можеше да бъде подушено, видяно или чуто, но се усещаше. Най-силно, в нощния мрак, когато вятърът ревеше в пещерите и животните спяха. Някои обаче бодърствуваха и напрегнато се вслушваха в пулсирането на това въплъщение на неизвестността, в неговата песен, разнасяща се в пространството между световете.

Арчи примига под лъчите на есенното слънце и се почеса.

Може би някой ден ще се открие начин да се реши проблема с бълхите. Отблъскващо ги мазило, което да втриеш в козината си. Или пък споразумение с тях. Например, да им се построи резерват, където да ги хранят, за да не досаждат на животните. Или нещо друго от този род.

Днес срещу бълхите не можеше да се направи нищо особено. Трябваше да се чешеш. Или да кажеш на робота си да те пощи, макар че при пощенето се лишаваш повече от косми, отколкото от бълхи. Можеше и да се отъркаляш в праха или пясъка. Или пък да поплуваш, за да удавиш някои от тях. Е, всъщност трудно можеха да бъдат удавени. По този начин по-скоро се освобождаваш от тях, пък ако някои се удавят, значи такъв им е бил късметът.

Да… Можеше да накараш робота си да те пощи. Сега обаче не разполагаше с робот

Нямаше робот, който да го пощи.

Нямаше робот, който да му помогне да си набавя храна.

Арчи си спомни, че при реката имаше глог. Навярно от нощното заскрежаване глогинките бяха окапали. Помисли си за тях и се облиза. Оттатък хребета пък имаше засята с царевица нива. Ако покажеше достатъчно пъргавина и скорост, като нищо щеше да се сдобие поне с кочан царевица. Попаднеше ли пък в беда, винаги щеше да насити глада си с корени, диви жълъди и с дивото грозде от лозата, растяща до песъчливия бряг.

Щом Руфус е решил да ме напуска, прав му път, промърмори си под нос Арчи. Кучетата пък да си ядат сами от хранилките си. Пазачите нека си пазят.

Щеше да заживее самостоятелен живот. Да се храни с плодове и корени и да извършва набези из царевичака. Така, както неговите прадеди се бяха хранили с плодове и корени и бяха извършвали набези из царевичака.

Щеше да живее така, както бяха живяли енотите преди появяването на Кучетата с техните идеи за Братство между животните. Както бяха живяли всички животни, преди да бъдат научени да разговарят с думи, да четат печатните книги на Кучетата, да се сдобият с роботи, изпълняващи ролята на ръце, и да получат отопление и осветление в бърлогите си.