Клифърд Саймък - Градът

Слабото следобедно зимно слънце сякаш примига в небето. Досущ като запалена свещ, застрашена от вятъра. Когато се успокои и престана да примигва светлината му вече наподобяваше по-скоро лунната, отколкото слънчевата.

Дженкинс зави и пред очите му се появи къщата… разпростряла се върху хълма, подобно на сънливо младо създание, не желаещо да се откъсне от гръдта на майка си.

Дженкинс колебливо направи крачка напред, при което металното му тяло засия и заблестя под лунните лъчи, които съвсем допреди малко бяха слънчеви.

Откъм долината се раздаде писък на нощна птица. В царевичака отвъд хълма засумтя миеща се мечка.

Дженкинс направи още една крачка и се помоли домът да остане. Знаеше, че нямаше как да остане, защото го нямаше там. Върху този пуст хълм никой никога не бе градил къща. Това бе друг свят, в който къща не бе съществувала.

Домът обаче остана. Смълчан и мрачен. От комина му не излизаше дим и прозорците му не светеха. Контурите му обаче нямаше как да се объркат с други.

Дженкинс се придвижи бавно и внимателно. Сякаш се боеше, че домът ще си отиде. Че ще го уплаши и той ще изчезне.

Къщата обаче остана на мястото си. Дженкинс забеляза и други неща. Ъгловото дърво бе топола, а сега пак си бе дъб, както преди. Бе есен, а не зима. Вятърът вееше откъм изток, а не откъм север.

Нещо се случи, помисли си Дженкинс. Нещо, което става с мен. Нещо, което почуствувах и не успях да разбера. Дали не развивам нови умения? Или най-сетне започвам да забелязвам светлината? Или се сдобивам със способности, каквито не съм притежавал?

Способността да прекрачвам от един свят в друг по свое желание. Способността да отида където си поискам по най-краткия път, изтъкан от разкривените линии на силата и случайността.

Потпусна се, но къщата не изчезна. Къщата бе пред него. Безстрашна, устойчива и материална.

Прекоси обраслия с трева двор и застана пред вратата. За миг се поколеба, но присегна към дръжката й. Тя бе на мястото си. Бе направена от метал и в нея нямаше нищо призрачно.

Бавно я натисна, вратата се отвори и Дженкинс прекрачи прага.

След пет хиляди години се бе завърнал у дома. У дома, в Дома на Уебстърови.

Значи, така. Някога бе съществувал човек на име Джо. Не уебстър, а човек. Уебстърът всъщност е човек. И Кучетата не са били първи.

Хомър, превърнал се в неподвижна купчинка от козина, кости и мускули, лежеше пред огнището, положил глава върху протегнатите си лапи. Погледът на притворените му очи бе втренчен в огъня и сенките. Чувствуваше как топлината на горящите цепеници огрява козината му.

В мозъка му се въртеше мисълта за пясъка, за робота на хълма и за тежестта на годините.

Ендрю бе чертал рисунки върху пясъка и бе говорил, докато есенното слънце се отразяваше върху раменете му. Бе говорил за хората, кучетата и мравките. За нещо, случило се много отдавна, още докато Натаниел е бил жив. Натаниел бе първото Куче.

Тогава съществувал човек на име Джо. Всъщност мутант, нещо повече от човек, и този мутант преди дванадесет хиляди години се замислил за мравките. Замислил се защо не са отишли по-далеч в развитието си. Замислил се дали съдбата им не е била да стигнат до задънена улица.

Допуснал, че причината за състоянието им бил гладът. Вечната необходимост да търсят храна, за да оцелеят. Зимен сън, прекъсване на веригата на паметта и започване всичко отначало през следващата година.

И така, бе обяснил Ендрю, с огряна от слънцето лъщяща глава, Джо си избрал мравуняк и решил да се превърне в бог на мравките и да промени съдбата им. Нахранил ги, за да не гладуват, и покрил мравуняка им със стъклен купол и го затоплил, за да не се нуждаят от зимен сън.

Усилието му се увенчало с успех. Мравките започнали да напредват. Направили си каручки и започнали да топят руда. Това нямало как да остане незабелязано, тъй като каручките били на повърхността, а от подаващите се от мравуняка комини излизал гъст дим с кисела миризма. Не било възможно обаче да се установи какво друго постигнали в подземните си тунели.

Ендрю каза, че Джо бил луд. Всъщност, може би не е бил съвсем луд.

Един ден счупил стъкления купол, разорал мравуняка с крак и си тръгнал без да се интересува повече от съдбата на мравките.

Те обаче не изгубили интерес към нея.

Ръката, разрушила купола и кракът, разорал мравуняка, насочили мравките към пътя на величието. Научили се да се борят за съхраняването на постигнатите от тях неща. Решили да не допуснат вратата на съдбата да се затвори повторно пред тях.