Клифърд Саймък - Градът

Хомър не довърши мисълта си. Тялото на застаналия пред него робот с енот на рамото нямаше как да бъде друго, освен подареното за рождения ден.

— Какво стана с Дома на Уебстърови? — попита Дженкинс. — Пазите ли все още Дома на Уебстърови?

— Все още пазим Дома на Уебстърови — отвърна Хомър. — Поддържаме го във вида, в който го заварихме. Длъжни сме да го правим.

— А какво стана с уебстърите?

— Уебстъри вече няма.

Дженкинс кимна с разбиране. Чувствителното му тяло вече му бе съобщило, че уебстъри вече няма. Не долавяше нито вибрации, предизвикани от уебстъри, нито пък мисли за тях в разума на нещата, до които се докосваше.

Така и трябваше да стане.

Прекоси бавно стаята с меки котешки стъпки, независимо от огромната си тежест. Хомър усети приятелското излъчване и добротата на металното създание. Усети, че огромната му сила бе готова да го защити.

Дженкинс приседна до него.

— Имаш си неприятности — каза Дженкинс.

Хомър го погледна.

— Имам пред вид мравките — поясни Дженкинс. — Арчи вече ми разказа. Каза ми, че си имаш неприятности с мравките.

— Реших да се скрия в Дома на Уебстърови — каза Арчи. — Боях се да не ме уловите отново, така че реших да се скрия в Дома на Уебстърови…

— Достатъчно, Арчи — прекъсна го Дженкинс. — Ти нищо не знаеш за това. Вече ми каза, че нищо не знаеш. Само ми каза, че Кучетата си имат неприятности с мравките.

След това погледна Хомър.

— Предполагам, че това са мравките на Джо — каза.

— Значи и ти познаваш Джо — каза Хомър. — Значи, наистина е съществувал човек на име Джо.

Дженкинс леко се изкашля.

— Да. Човек, който създаваше неприятности. Понякога обаче бе симпатичен. В него се бе вселил дяволът.

— Те строят — каза Хомър. — Карат роботите да им работят и строят сграда.

— Така е — каза Дженкинс. — И мравките имат право да строят.

— Те обаче строят твърде бързо. На път са да ни изтикат от Земята. Ако продължават да строят с този темп, след още хиляда години ще застроят цялата Земя.

— А вие нямате къде да отидете, така ли? И това ви смущава.

— Има къде да отидем. Можем да отидем на много други места. На който и да е от другите светове. В световете на коблитата.

Дженкинс кимна с разбиране.

— Аз вече бях на един от световете на коблитата. На следващия след този. Отведох там неколцина уебстъри преди пет хиляди години и се завърнах тук едва тази вечер. Разбирам чувствата ти. В нито един друг свят не си си у дома. През всички тези пет хиляди години непрестанно съм си мислел за Земята. Завърнах се в Дома на Уебстър и там открих Арчи. Именно той ми разказа за мравките, така че реших да дойда тук. Надявам се да не ми се сърдиш.

— Радваме се на пристигането ти — отвърна любезно Хомър.

— Що се отнася до мравките, предполагам, че искаш да ги спреш — каза Дженкинс.

Хомър кимна утвърдително.

— Съществува начин да се направи това — каза Дженкинс. — Знам го с положителност. Дано успея да си припомня метода, използуван от уебстърите. Това бе много отдавна. Методът обаче бе много прост. Спомням си, че бе прост.

Повдигна ръка и почеса брадичката си.

— Защо правиш това? — попита Арчи.

— Какво?

— Защо разтриваш лицето си по този начин? С каква цел го правиш?

Дженкинс отпусна ръка.

— Навик, Арчи. Уебстърски навик. Те постъпваха така и аз го научих от тях.

— Това помага ли ти да мислиш по-добре?

— Може би помага, може би не. На уебстърите изглежда им помагаше. Нека си помисля какво би сторил един уебстър в нашето положение. Уебстърите биха могли да ни помогнат. Знам, че това им е по силите.

— Уебстърите, които живеят в света на коблитата — каза Хомър.

Дженкинс поклати глава.

— Там вече няма уебстъри.

— Ти обаче каза, че си отвел неколцина от тях там.

— Така е. Там обаче вече ги няма. Близо четири хиляди години живях сам в света на коблитата.

— В такъв случай, уебстъри вече няма никъде. Останалите заминали за Юпитер. Това ми го каза Ендрю. Дженкинс, къде са намира Юпитер?

— Все още са останали — каза Дженкинс. — Думата ми е за уебстърите. Неколцина би трябвало да са останали в Женева.

— Задачата никак не е лесна — каза Хомър. — Даже и за един уебстър. Тези мравки са хитри. Арчи навярно ти е разказал за бълхата, която откри.

— Не бе бълха — каза Арчи.

— Да, разказа ми — потвърди Дженкинс. — Каза, че се покатерила върху Иезекиил.

— Не се покатери върху него, а влезе в него — поправи го Хомър. — Тази бълха не бе бълха, а малък робот. Проби отвор в черепа на Иезекиил и влезе в мозъка му. Сетне запечата отвора.