Клифърд Саймък - Градът

Джон Уебстър.

Джон Уебстър.

— Да — каза мозъкът на Уебстър и думите изчезнаха и не се повториха.

Тишина. Изтъняване на мъглата на забравата. Постепенно възстановяване на паметта. Спомените започнаха да се завръщат един по един.

Съществуваше град и името му бе Женева.

В него живееха хора, лишени от цел.

Извън града живееха Кучета. Обитаваха целия свят извън града. Те имаха цели. Имаха и мечти.

Сара се бе изкачила на хълма, за да си осигури век, изпълнен със сънища.

А пък аз, Джон Уебстър, се изкачих на хълма и поисках да ми дадат вечност. Това не е вечност.

— Джон Уебстър, обажда се Дженкинс.

— Да, Дженкинс — каза Джон Уебстър, но не го изрече с език. Не го изрече с език, устни и гърло, тъй като цялото му тяло, поставено в цилиндъра, бе изпълнено с течност, пазеща го от обезводняване. Течност, която същевременно го хранеше. Течност, запечатала неговите устни, очи и уши.

— Да, Дженкнис — отговори Уебстър с разума си. — Помня те. Сега си спомням за теб. Открай време си работил при семейството. Помогна ни да научим Кучетата да говорят. Остана при тях и след като семейството замина.

— Все още съм с тях — каза Дженкинс.

— Потърсих вечността — каза Уебстър. — Закрих града и потърсих вечността.

— Нерядко сме си задавали въпроса защо закри града — каза Дженкинс.

— Заради Кучетата — отвърна разумът на Уебстър. — За да им се даде шанс. Хората щяха да го провалят.

— Кучетата се справят добре — каза Дженкинс.

— Градът вече открит ли е?

— Не, все още е закрит.

— Ти обаче си тук.

— Да, но аз съм единственият, който знае пътя. Други няма да дойдат. Поне в близко бъдеще.

— Бях забравил за времето. Колко време измина, Дженкинс?

— Откакто закрихте града? Около десет хиляди години.

— Има ли други хора?

— Да, но спят.

— А роботите? Все още ли са на пост?

— Роботите все още са на пост.

Уебстър продължи да лежи неподвижно и разумът му се изпълни с мир. Градът все още бе закрит, а последните хора спяха. Кучетата се справяха с положението, а роботите бяха на пост.

— Не трябваше да ме будиш — каза той. — Не трябваше да прекъсваш съня ми.

— Трябва да науча нещо. Някога го знаех и бе нещо много просто, но го забравих. То е нещо просто и същевременно изключително важно.

— И какво е то, Дженкинс? — попита Уебстър.

— Става дума за мравките. Едно време досаждаха на хората. Как се справяхте с тях?

— Как ли? Ами тровехме ги — отвърна Уебстър.

— Тровехте ги! — възкликна Дженкинс.

— Да — отвърна Уебстър. — Това е нещо много лесно. Примамваш мравките с разтвор от сладък сироп, който им харесва. В него слагаш смъртоносна за тях отрова. Не поставяш обаче доза, която да ги умъртви веднага. Слагаш бавнодействуваща отрова, която да отнесат в мравуняка. Така убиваш не само две или три мравки, а много повече.

Главата на Джон Уебстър се изпълни с тишина. Тишина, лишена от мисли и думи.

— Дженкинс? Ти тука ли…

— Да, Джон Уебстър, тук съм.

— Това ли искаше да чуеш?

— Да, това исках да чуя.

— Значи, мога отново да заспя.

— Да, Джон Уебстър. Спи спокойно.

Дженкинс, застанал на хълма, почувствува първите груби повеи на зимния вятър. Склонът на хълма, водещ към реката, бе изпъстрен със сивите и черни силуети на обезлистени дървета.

На северозапад се извисяваше силуетът на сянката, облакът от зла прокоба, наречен Сградата. Нещо, което растеше заради разума на мравките. Изграждаше се с неведома цел, достъпна може би единствено на мозъка на мравка.

Имаше начин да се справят с мравките.

Човешки начин.

След десет хиляди години сън Джон Уебстър му го бе обяснил. Прост и надежден начин, брутален и действен. Взимаш сладък сироп, който се харесва на мравките и поставяш отрова в него. Бавнодействаща.

Прост начин. С използуване на отрова. Само че той предполагаше познания по химия, а Кучетата не ги притежаваха.

Само че той предполагаше убийства, а убийства вече не се извършваха.

Не се убиваха даже и бълхи, макар че много досаждаха на Кучетата. Не се убиваха и мравки. А мравките сега заплашваха да лишат кучетата от света, който те приемаха за свое родно място.

Повече от пет хиляди години никой не бе извършвал убийство. Мисълта за убийството бе изхвърлена от разума на живите същества.

Това е добре, каза си Дженкинс. По-добре е да изгубиш свят, отколкото да се завърнеш към убийствата. Извърна се и започна бавно да се спуска по хълма. Хомър щеше да бъде разочарован, помисли си той. Щеше да бъде ужасно разочарован, след като разбереше, че хората не знаят как да се справят с мравките…