Клифърд Саймък - Градът

— И какво прави сега Иезекиил?

— Нищо — отвърна Хомър. — Сигурен съм обаче какво ще направи, след като роботът го пренастрои. Ще чуе Зов. Ще чуе Зов и ще пожелае да отиде да работи на строежа на Сградата.

— Да… — каза Дженкинс. — Не им е по силите да свършат работата си сами, така че поставят под контрол създания, способни да направят това.

Отново протегна ръка и почеса брадичката си.

— Любопитно ми е дали някога Джо, когато се е вживявал в ролята на бог на мравките, е допускал тази работа.

Всъщност, това предположение бе смехотворно. Джо нямаше как да допусне това. Дори и мутант като Джо не бе в състояние да надникне дванадесет хиляди години напред във времето.

Всичко това се случи много отдавна, помисли си Дженкинс. Оттогава се случиха много неща. Брюс Уебстър току-що бе започнал да прави своите експерименти с кучетата. Тогава едва бе започнал да мечтае за говорещи и мислещи кучета, тръгнали лапа за ръка с хората по пътя на съдбата. Тогава не бе знаял, че само след няколко кратки века хората ще се разпилеят по четирите посоки на вечността и ще оставят Земята на Кучетата и роботите. Не бе знаял, че дори и името на Човека ще бъде забравено в праха на годините и че цялата раса ще започне да бъде назовавана по името на един-единствен род.

Така или иначе, продължи да си мисли Дженкинс, ако някой род е заслужавал това, той бе именно родът на Уебстърови. Спомням си ги, сакаш това бе вчера. Тогава и аз се самовъзприемах като член на рода Уебстър.

Бог ми е свидетел, че се постарах. Че направих всичко, което ми бе по силите. Когато човешката раса си замина останах при кучетата на Уебстърови, а накрая отведох последните й смахнати представители в друг свят, за да разчистя пътя на Кучетата. За да успеят да преобразуват Земята по замисления от тях начин.

А сега и тези последни представители на рода заминаха… Заминаха някъде, но не знам къде… Отпътуваха за свят, роден от фантазията на човешкия разум. Колкото до тези, които заминаха за Юпитер, те вече не са и хора, а нещо друго. Женева пък е заключена, откъсната от света.

Няма обаче как да е по-изолирана от света, откъдето пристигнах. Ако успея да разбера как пътувам от света на коблитата до Дома на Уебстър, нищо чудно и да успея да проникна в Женева.

Нова сила, рече си. Нова способност. Нещо, което се появи у мен без да си дам сметка за това. Нещо, което би могъл да притежава всеки робот или всеки човек. Може би и всяко куче, стига да знае как да го постигне.

Нищо чудно пък тази способност да се дължи на тялото ми. На това, което Кучетата ми подариха по случай моя седемхиляден рожден ден. Тяло с много повече качества от всяко тяло от плът и кръв. Тяло, способно да узнава мислите на мечка и сънищата на лисица. Тяло, усещащо щастието на мишлетата, тичащи под тревата.

Изпълнение на желанията. Може би става дума именно за това. За отговор на странния и нелогичен копнеж за неща, които рядко се сбъдват и най-често са невъзможни. Всичките обаче би трябвало да могат да станат възможни, стига да успееш да си изградиш умението да насочиш разума и тялото си към постигане на желаното.

Всеки ден се изкачвах по хълма, спомни си. Изкачвах се, защото не ми се стоеше там. Защото копнежът ми бе твърде силен. Защото не пожелавах да се вглеждам внимателно в нещата около мен, тъй като имаше различия, които не желаех да забелязвам.

Извървях този път милион пъти и едва тогава у мен се натрупа сила, способна да ме върне обратно.

Попаднах в капан. Думите, мислите и заклинанията, които ме отведоха в света на коблитата, се оказаха еднопосочен билет. Отведоха ме там, но не можаха да ме върнат обратно. Съществува обаче и друг, все още неведом начин на пътуване. И сега не ми е известен.

— Ти каза, че съществува начин — подсети го Хомър.

— Да?

— Ти каза, че съществува начин да се спрат мравките.

Дженкинс кимна утвърдително.

— Ще се опитам да го разбера. Ще замина за Женева.

Джон Уебстър се събуди.

Това е много странно, та аз поисках да спя цяла вечност.

Трябваше да спя до безкрайност, а безкрайността няма край.

Всичко бе потънало в мъгла и в сивата забрава на съня. Нещо обаче изпъкваше ясно и релефно в разума му. Бе поискал вечност, а не я получи.

В разума му се появи дума. Дума, наподобяваща тихо почукване по отдалечена врата.

Продължи да лежи и да слуша почукването. Думата се превърна в две думи. Тези думи бяха неговото име.

Джон Уебстър, Джон Уебстър. Думите продължиха да почукват мозъка му.