Клифърд Саймък - Градът

Преди това бе имало и лотария, която определяше дали ще останеш на Земята или ще бъдеш изпратен да заселваш друг свят.

Арчи си спомни, че тогава Кучетата дълго ги бяха убеждавали в необходимостта от тази лотария. Дълго, търпеливо и любезно. Някои животни трябвало да заминат за другите светове, тъй като иначе на Земята щели да се съберат прекалено много животни. Не била достатъчно просторна, за да побере всички. Обявиха лотарията си за най-справедлив начин за определяне кои да заминат за тези светове.

Освен това бе обяснено, че те са почти като Земята, тъй като всъщност представляват нейни продължения. Светове, които просто вървят по дирите на Земята. Не досущ като нея, може би, но много близки. Само тук-таме щели да се забележат дребни различия. Така например, на дадено място, където на Земята има дъб, другаде ще има орех. Или пък някъде ще има извор от чиста хладна вода на мястото, където на Земята такъв извор отсъствува.

Тогава Хомър много въодушевено му бе обяснил, че може би светът, където ще замине, ще е по-хубав от Земята.

Арчи леко се притисна срещу склона на хълма и усети как все още възтоплото есенно слънце неутрализира ефекта от хладния есенен вятър. Отново се сети за глогинките. Меки и пухкави, щяха да лежат на земята. Първо щеше да изяде тях, сетне да се изкачи върху храста, да изяде други, а сетне да слезе и да се заеме и с опадалите по земята вследствие на покатерването му.

Щеше да ги изяде, да ги вземе в лапи и да ги разтрие върху лицето си. Можеше и да се отъркаля в тях.

С края на окото забеляза как едно от чевръстите създания тичаше в тревата. Приличат на мравки, но не са мравки, помисли си. Не приличаха на нито едни от известните му мравки.

Дали пък не бяха бълхи? Нов вид бълхи?

Със светкавично движение на лапата залови едно от тях. Усети как пълзи върху дланта му. Разтвори лапа, видя, че още е там и пак я стисна.

Повдигна лапа до ухото си и се вслуша.

Заловеното създание цъкаше!

Лагерът на дивите роботи се оказа нещо съвсем различно от представите на Хомър. Нямаше сгради. Имаше само рампи за изстрелване, три космически кораба и половин дузина роботи, които се занимаваха с един от тях.

Всъщност, рече си Хомър, трябваше да съобрази, че в лагера на роботите няма да има сгради. Сградите бяха убежища, а роботите не се нуждаеха от убежища.

Хомър изпитваше страх, но се постара да не го издава. Навири опашка, повдигна високо глава и без всякакво колебание се запъти към малката група роботи. Стигна до тях, седна, изплези език и зачака да го заговорят.

Тъй като никой от тях не го заговори, набра смелост и ги заговори той.

— Казвам се Хомър и съм представител на Кучетата — заяви. — Ако сред вас има старши робот, бих желал да поговоря с него.

Роботите продължиха да работят. След около минута един от тях най-сетне се извърна, отиде до Хомър и приклекна, за да бъде главата му на едно равнище с тази на кучето. Останалите роботи продължиха заниманието си сякаш нищо не се бе случило.

— Аз съм робот на име Ендрю — каза роботът. — Не съм това, което наричаш старши робот, тъй като старши роботи сред нас няма. Готов съм обаче да разговарям с теб.

— Дойдох във връзка със Сградата — каза Хомър.

— Навярно имаш пред вид структурата, разположена северозападно от нас — каза роботът на име Ендрю. — Тази, която можеш да съзреш и оттук, стига да се обърнеш.

— Точно нея имам пред вид — каза Хомър. — Дойдох да попитам защо я строите.

— Не я строим ние — отвърна Ендрю.

— Видяхме, че я строят роботи.

— Да, там има роботи. Не я строим обаче ние.

— Да не би да помагате на някого?

Ендрю поклати глава.

— Някои от нас чуват Зов. Някой ги призовава да отидат там и да работят. Ние не ги спираме, тъй като всичките сме свободни индивиди.

— Кой в такъв случай я строи? — попита Хомър.

— Мравките — отвърна Ендрю.

Долната челюст на Хомър увисна.

— Мравките? Имаш пред вид насекомите? Малките създания, обитаващи мравуняци?

— Точно тях — потвърди Ендрю и с пръстите си имитира движенията на забързана мравка.

— Та те не са в състояние да построят подобно нещо — възрази Хомър. — Те са тъпи.

— Вече не са — каза Ендрю.

Хомър, сякаш прилепнал към пясъка, усети как ледените крака на ужаса започват да бягат по нервите му.

— Вече не са — повтори Ендрю, сякаш говореше на себе си. — Отдавна не са тъпи. Някога, в дълбока древност, един човек на име Джо…

— Човек? Това пък какво е?

Роботът тихо прищрака, сякаш се опитваше да сгълчи Хомър.