Клифърд Саймък - Градът

Тръгна през изпълнения с листа мрак на падинката и усети уханието на гниещи есенни листа, пробиващо си път през миризмите, излъчвани от новата зеленина. Това бе ново усещане за него.

Старото му тяло бе лишено от обоняние.

Сега притежаваше обоняние, подобрено зрение и способността да узнава. Да узнава какво мислят различните живи същества, да чете мислите на миещите се мечки, да отгатва мислите на мишките, да е в течение на мислите за убийство, изпълващи мозъците на бухалите и невестулките.

Узна и още нещо — донесения от вятъра и изпълнен с омраза и ужас писък на едно извънземно същество.

Тези чувства проблясваха през мозъка му и го накараха да се спре. След това се затича с все сили нагоре по хълма. Затича се не като човек през нощта, а като робот. Роботите виждат в тъмното и металните им туловища не се задъхват.

Омраза. Само една такава силна омраза му бе известна.

Чувствата ставаха все по-силни и отчетливи, докато изкачваше хълма с големи скокове. Разумът му се изпълни със страх от това, което би могъл да открие.

Прескочи купчина храсталаци и спря.

Човекът пристъпваше напред, присвил ръце, а върху тревата се търкаляше счупен лък. Сивото тяло на вълка бе наполовина осветено от луната, а от него се отдръпваше сенчесто създание, сътворено сякаш наполовина от светлина и наполовина от сенки. Създание, почти забележимо, но не съвсем. Създание, напомнящо призрачните твари, движещи се из сънищата ни.

— Питър! — извика Дженкинс, но викът застина в устата му.

Усети треската в мозъка на полувидимото същество, трескавия ужас, предизвикан от ненавистта на човека, пристъпващ към треперещата и ръмжаща сянка. Трескав ужас и трескаво търсене, трескави опити да си припомни нещо.

Човекът вече почти я бе достигнал, човек с хилаво тяло и смехотворни юмруци, но изпълнен със смелост. Смелост като тази, която можеше да му позволи да скочи в бездната, да повдигне плочите към преизподнята и да отправи нагло предизвикателство към пазителя на прокълнатите.

Създанието внезапно откри това, което търсеше, бе разбрало какво трябва да стори. Дженкинс усети вълната от облекчение, заляла неговото същество. В разума му просветна нещо, наподобяващо едновременно дума, символ и мисъл. Нещо като безсмислено словосъчетание, като заклинание, но не съвсем. Очевидно, ставаше дума за умствено упражнение, за мисъл, поставяща тялото под контрол.

Заклинанието сработи.

Създанието изчезна. Изчезна безследно. Изчезна от този свят.

Не остана никаква следа от него. Не остана никаква вибрация, предизвикана от неговото същество. Сякаш никога не бе го имало.

А какво бе казало създанието, какво си бе помислило? Да, каза си следното…

Дженкинс веднага прекъсна мисловния си процес. Да, думата, мисълта и цялата последователност на заклинанието вече бяха запечатани върху мозъка му. Не трябваше обаче да го използува. Трябваше да го забрави. Трябваше да го запази в тайна.

Заклинанието бе сработило за коблито. Щеше да сработи и за него. Знаеше, че е така.

Човекът, вече застинал неподвижно с разперени ръце, бе втренчил поглед в Дженкинс.

Устните върху побелялото му лице помръднаха.

— А ти кой…

— Аз съм Дженкинс — каза Дженкинс. — Това е новото ми тяло.

— Тук имаше нещо — каза Питър.

— Да. Кобли — каза Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е успяло да се промъкне при нас.

— То уби Вълка — каза Питър.

— Да. То уби Вълка — кимна Дженкинс. — Уби и много други същества. Именно то бе извършителят на убийствата.

— А аз го убих — каза Питър. — Убих го или го прогоних… Въобще, няма го.

— Ти го прогони — каза Дженкинс. — Оказа се по-силен от него. То се уплаши от теб. Ти го уплаши и то се завърна в света, откъдето бе дошло.

— Можех и да го убия — похвали се Питър. — Връвта обаче се скъса.

— Следващият път ще трябва да използуваш по-здрава връв — каза спокойно Дженкинс. — Ще ти обясня как да го направиш. А на стрелата си е добре да поставиш стоманен връх…

— Стрела? Какво е стрела?

— Пръчката, която изстреля. Пръчката с връвта се нарича лък. Взети заедно са лък и стрела.

Раменете на Питър увиснаха.

— Значи, това вече е било измислено. Значи, не съм първият.

— Не си първият — потвърди Дженкинс.

След това отиде при Питър и положи ръка върху рамото му.

— Хайде да се приберем у дома, Питър.

Питър поклати глава.

— Не, аз ще остана при Вълкът до настъпването на утрото. След това ще извикам приятелите му и ще го погребем.